— Май трябва да се прибирам — каза той глухо. — Стана късно.
Докато вървеше към гостната, една натрапчива мисъл се въртеше в бучащата му глава и тя бе следната: да вървят, по дяволите всички мутри, които се блещят в него, но на него — Типтън Плимсол, му бяха нужни две-три глътка за кураж. Беше убеден, че даже и Е. Дж. Мъргатройд, ако научи фактите, би го потупал по рамото и би му рекъл да дава смело напред. Ако сега беше тук до него, би казал, че никога няма да има нужда от едно питие повече, отколкото в този сърцераздирателен момент. И в края на краищата, трезвомислещият доктор би го успокоил — от два часа днес следобяд, та чак до сега той водеше тих, улегнал живот, а това намалява риска до минимум.
Гарафата все още беше на масата в гостната, а в нея скъпоценното й съдържание си стоеше непокътнато. На Типтън не му трябваше повече от секунда да я грабне и да гаврътне една дълга живителна глътка. После, като разумен мъж, той насочи мислите си към бъдещето. Благодарение на онези смахнати инструкции, които беше дал на Фреди, а именно — да му се сервира само безалкохолно питие, докато е в Замъка, тази глътка можеше да бъде последната му утеха, докато се върне в цивилизацията, освен ако не вземе мерки. При тази перспектива косата му настръхна. Нужни бяха светкавични действия и той ги предприе. Забърза към стаята си и там намери плоската бутилка, без която не тръгваше на път и която този път носеше отчасти по навик, отчасти от сантиментални подбуди. Занесе я долу в гостната и я напълни. После, като се увери, че е направил всичко, което човек може да направи, за да осигури бъдния ден, се върна в спалнята.
По време на тези бързи мерки луната се беше показала отново. Облегнат на перваза, Типтън я гледаше как къпе в нежна светлина поляни и храсталаци. И понеже беше дошъл на себе си, отново имаше възможност да даде одобрението си от действията й. Фактът, че дели една планета с Фреди все още го натъжаваше, но страхът от съперничество бе изчезнал. Оная глътка от гарафата му беше дала сили да се справи с дузина Фредовци и сега му мина през ум, че още една подобна от бутилката ще придвижи нещата по-напред. Ето защо гаврътна веднъж и се готвеше да гаврътне втори път, когато изведнъж ръката му застина във въздуха и той се наведе силно напред, вгледан в нощта. Някакво движение долу на поляната привлече погледа му.
Изглежда беше човешка фигура.
И наистина беше човешка фигура — тази на Бил Листър, който беше привел в изпълнение плана си да иде до Замъка и да погледа прозореца на Прудънс. Фактът, че не знаеше кой от толкова много прозорци е нейният, не го възпря ни най-малко. Имаше намерение да ги гледа всичките, за да бъде сигурен. И между другото, той беше направил страхотно попадение. Момичето спеше в стаята до Типтън, онази с балкона. Бил я беше съзерцавал преди малко и сега се беше придвижил да съзерцава съседната. И когато лунните лъчи осветиха ясно лицето му, Типтън се изстреля обратно в стаята, добра се с усилия до леглото и се тръшна безнадеждно на него.
Трябваше да минат няколко минути, за да събере сили, да отиде отново до прозореца и да погледне отново. И когато го направи, лицето вече го нямаше. Беше се появило, беше се ухилило злобно и се беше изпарило. Явно такава му беше практиката. Типтън се върна до леглото, седна отново и застина с брадичка, подпряна на ръката. Същинско копие на „Мислителят“ на Роден.
След малко лорд Емсуърт, клатушкайки се нагоре по стълбите към спалнята си, съзря дълго слабо очертание на площадката. Първата му мисъл беше за призрак, макар че би очаквал по-скоро жена в бяло или рицар в доспехи с глава под мишницата, отколкото този щръклест като върлина младеж с очила с рогови рамки. После, както се беше случвало и друг път, като запремига на парцали, успя да идентифицира онзи симпатяга, който беше показал интерес към свинете, гостенина мистър Ъ-ъ, или мистър А-а, или вероятно мистър Хм.
— Я кажете — каза привидението с тих прочувствен глас, — ще ми направите ли една услуга?
— Искате пак да послушате свинята ми? Малко е късно, но ако наистина…
— Вижте — прекъсна го Типтън, — бихте ли взели тази бутилка? Оставете я някъде.
— Бутилка? Бутилка? Бутилка? Как? Да я оставя някъде? Разбира се, драги, разбира се, разбира се, разбира се — закима лорд Емсуърт, защото подобна задача му беше напълно по силите.
— Благодаря. Лека нощ.
— Ъ? А, лека нощ? Да, точно. О, именно, да, точно.
Глава пета
I
„Гербът на Емсуърт“, тази отколешна страноприемница, в която Бил Листър се беше установил заедно с боите, четките, платната, палитрата, триножника и какво ли не, се намира на живописната главна улица на градчето Маркет Бландингс. Някъде на смрачаване на третия ден от неговото пристигане един двуместен автомобил заби спирачки пред входа, застрашавайки живота на една местна котка, а от нея слезе Фреди Трийпуд. След като беше отделил няколко нощи на Бракънбърови от Чешър, той се канеше да посети не по-малко достойните Фаншоу-Кадуикови от Устършър.