— Мм-хр — изхриптя той хладно. Възпитаният човек трябва да отговаря на змиите, когато го заговорят, но не е длъжен да бъде приветлив.
Унинието му не остана незабелязано. И едва ли би могло, освен на някое погребение. Но Фреди, давайки си погрешно обяснение, бе по-скоро доволен, отколкото огорчен. От човек, отказал се изведнъж от алкохола, който някога му е бил основна храна, може да се очаква известна депресия. Тази хамлетовска безнадеждност свидетелстваше единствено, че бившият му съгуляйджия продължава да е въздържател и това му правеше чест. Единственият начин да уважи мрачните чувства на приятеля си бе да сниши съчувствено глас, като че се намира пред постелята на болник.
— Виждал ли си някъде Пру? — попита той с хрипкав шепот.
Типтън се намръщи.
— Да не си прегракнал? — попита го той злъчно.
— А? Не, Типи, добре съм си.
— Тогава защо, по дяволите, говориш като комар с примка на шията? Какво рече?
— Попитах дали си виждал някъде Пру.
— Пру? — бръчките по челото му станаха по-дълбоки. — А имаш предвид дребосъчката.
— Не знам дали бих я нарекъл дребосъчка, Типи.
— На мен ми изглежда такава — не отстъпи Типтън. — Рижав фъстък.
— Е, не е някоя кранта — съгласи се Фреди миролюбиво. — Никога не е била. Някои момичета са като върлини, други не. Такъв е животът. И все пак, като оставим засега тази страна на въпроса, знаеш ли къде мога да я намеря?
— Не можеш. Отиде с леля си да посети някои си Бримбълови.
Фреди цъкна с език. Знаеше какво означават тия следобедни посещения в провинцията. Докато пиеш чай, докато те разведат из градината и кажеш колко е била хубава преди месец, докато се върнеш в къщата и разгледаш семейния албум, то вече станало време за вечеря. Следователно бе безсмислено да чака Прудънс. Освен това мъчителното очакване, на което можеш да подложиш Фаншоу-Кадуикови от Устършър, си има някаква граница. Не можеш да ги караш, горкичките, да чакат като изоставени девици.
Фреди изпълни няколко сложни маневри с колата. Когато успя да я насочи към портала, се сети, че Прудънс може да се е доверила на братовчедка си Вий.
— А къде е Вий? — попита той.
Типтън Плимсол потрепера от глава до пети. Беше очаквал това. Всички тия приказки за дребосъчката Прудънс бяха само прах в очите, но той не се лъжеше толкова лесно. Студенината в тона му се сгъсти.
— Тя също излезе. Защо?
— Исках да я питам нещо.
— Какво?
— Нищо особено.
— Мога да й предам съобщение.
— О, не, няма нужда.
Последва мълчание и за беда точно тогава Фреди си спомни страстната тирада, която леля му Хърмион му бе изнесла в гостната вечерта, когато пристигнаха. За малко щеше да изпусне една възможност да вметне няколко навременни думи.
В случая, за който става дума, едва не разкъсвайки Фреди на парчета, лейди Хърмион Уедж му беше дала ясно да разбере, че идеята за връзка между дъщеря й и Типтън Плимсол й е близка до сърцето. А Фреди, като размисли върху нещата, решително я подкрепи. Един брак между притежателя на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ и жена, която може да натисне, що се отнася до продажбите на Доналдсъновите кучешки бисквитки — това пасваше идеално на неговите планове. А той знаеше, че малката Вий, която спокойно би могла да е автор на песничката за добрите приятели, ще бъде отдадена на каузата докрай. Като се чудеше как е бил толкова небрежен досега, че да не впрегне всички усилия за тласкане на нещата в правилна посока, той реши да поправи нехайството си. Започна с това, че Вероника, според него, е супер, голям сладур и бижу, и не бил ли Типтън съгласен с него.
С поглед като на Отело и глас като на вълк в капан Типтън отвърна:
— А-ха.
— Дяволски привлекателна, нали?
— А-ха.
— Ами профила й. Прекрасен, не мислиш ли?
— А-ха.
— И очите й. Направо колосални. А и такава симпатяга. Имам предвид характера, душата й и тям подобните му.
Човек, който продължително време се е обучавал в лирични отклонения по въпросите за кучешките бисквитки, не намира никакви затруднения при нужда да достигне същите висоти и на тема хубави момичета. В продължение на няколко минути Фреди говори с въодушевление и красота на стила, която би предизвикала завист у всеки дворцов поет. Във всяка негова дума бе вложено дълбоко чувство и много скоро Типтън започна да се чупи в кръста като ориенталска танцьорка. Естествено той предполагаше, че тази змия в човешки лик има подобно отношение към обожаваното от него момиче, но не подозираше, че нещата са отишли толкова далеч.