— Е — каза Фреди, като свърши. — Трябва да тръгвам. Ще се върна след няколко дни.
— О? — повдигна вежди Типтън.
— Да — увери го Фреди. — Но не повече от два-три.
И след тези ободрителни думи той натисна газта и подкара на първа. Стори му се, че скоростната кутия издава странен шум, но това беше само Типтън Плимсол, който скърцаше със зъби.
II
По-добри новини очакваха Фреди, когато се върна в „Гербът на Емсуърт“. Бил Листър си беше дошъл от разходка и сега опаковаше багажа в стаята си. Като взимаше по три стъпала наведнъж, Фреди нахлу без да се церемони много. Единственото нещо, което видя на влизане, беше задната част на приятел, наведен над куфара си. Фреди не беше особено проницателен наблюдател, но не се затрудни да схване, че пред него стои човек с тежка мъка на сърце. Лицето, което се надигна й го погледна, отговаряше напълно на въпросната задна част. И лице и задна част говореха за една измъчена душа.
— Мазол!
— Здравей, Фреди. Върна ли се?
— Само минавам. Ей така, минавам. Каква е тая история със заминаването, Мазол?
— Заминавам.
— Знам, че заминаваш. Казаха ми на рецепцията. Въпросът е — чуй ме ясно — защо заминаваш?
Бил положи една долна фланелка в куфара като човек, който слага венец на гроба на стар приятел и се изправи изтощен. Имаше вид на горила, която е захапала развален кокосов орех.
— Показаха ми вратата — отвърна той.
Макар и дълбоко разтревожен, Фреди не беше особено изненадан. Възможността да се случи нещо подобно, когато той не е там, за да държи всичко под надзор, му беше минала наум и преди.
— Опасявах се от това, Мазол — каза той мрачно. — Трябваше да остана до теб, за да те съветвам и напътствам. Какво стана? Татенцето не хареса ли портрета?
— Не.
— Но ти не си го завършил още, нали?
Малка искрица просветна в угасналия поглед на Бил. Той ската пижамата си с енергично движение.
— Разбира се, че не съм. Точно това се опитах да му обясня. Направил съм само една скица. Няколко пъти го повторих на стария негодник… Извинявай.
— Няма нищо. Знам за кого говориш.
— Опитах се да му кажа, че портретът на една свиня трябва да се оценява като цяло. Но колкото повече му го повтарях, толкова повече той си знаеше своето.
— У тебе ли е скицата?
— Там, на леглото е.
— Дай да хвърля един… божичко, Мазол!
Фреди, който беше избързал към леглото и се беше навел над платното, отскочи назад като човек, който е видял нещо ужасяващо. После намести монокъла си, подготвяйки се да опита отново.
— И на тебе ли не ти харесва?
— Да ми харесва? Скъпи ми друже!
— Не забравяй, че не е завършена.
Фреди поклати глава.
— Няма смисъл, Мазол. Слава богу, че не е завършена. Такива неща трябва да се пресичат смело и до корен. Какво, за бога, те накара да изобразиш прасето като пияндур?
— Пияндур?
— Прасето, което виждам тук, е прасе, което е във вихъра на най-големия гуляй в живота си. Тия стъклени очи. Тая тънка усмивка. Виждал съм стария Типи да изглежда точно така. Ще ти кажа какво ми напомня. Напомня ми за карикатурите на прасета по коледните издания.
Бил беше потресен. Артистичният му дух не можа да понесе толкова много съкрушителна критика. Той също се приближи до леглото и огледа произведението си. Трябваше да признае, че в думите на приятеля му има зрънце истина. Не беше го забелязал по-рано, но миловидното лице на Императрицата, ухилено от платното, определено говореше за алкохолно опиянение. Като цяло видът й беше вид на свиня в новогодишна нощ.
— Странно — измърмори той замислено.
— По-лошо от странно — поправи го Фреди. — Не се учудвам, че татенцето е бил разтърсен из основи.
— Мисля, че сгреших, като се опитах да вкарам малко живот в лицето й — каза Бил, отстъпи крачка назад и затвори едното си око. — Нямаш представа, Фреди, колко отчайващо е за един художник да се изправи срещу модел като този. Тя през цялото време лежеше на една страна със затворени очи, а от ъгълчетата на устата й падаха олигавени парчета картофи. И на Веласкес нямаше да му е много драго. Стори ми се, че трябва някак да я посъживя, затова я ръгнах с един прът и бързо запечатах резултата, преди да заспи отново. Но сега виждам, че си прав. Това изражение е кофти.
— Също и формата. Направил си я продълговата.
— О, дреболия. Можех да я променя. Напоследък експериментирам в стила на кубистите и това беше просто една идея. Само пробвах.