— Има. Макалистър. Трябваше да се разбера с него, затова се забавих. Всичко е уредено. Една петачка си смени притежателя и готово. Можеш да се настаниш без да му береш грижа. Ако един възрастен шотландец, който изглежда като пророк, дойде и те огледа въпросително, не се бой. Само му кимни и кажи, че градините му правят чест. А ако срещнеш бащицата, поздрави го почтително.
Съмненията на Бил се стопиха и вече нищо не му пречеше да се присъедини към оценяването на плана като идея за милиони. Всъщност, думата му се стори слаба.
— Направо е бомба, Фреди.
— Нали ти казах.
— Мога да се навъртам…
— … докато Пру се появи…
— … и да се разхождам с нея…
— … за да си изясните нещата и да постигнете разбирателство. А ако не се появи тя, ще се появи някоя кухненска прислужница, а ти можеш да й пуснеш две-три монети и една бележка за Пру, която, разбира се, трябва да имаш готова в джоба си. Какво има, Мазол?
Лицето на Бил внезапно бе потъмняло. Върху му отново се изписаха отчаяние и мъка.
— О, Господи!
— Случи ли се нещо?
— Няма да стане. Баща ти ме познава.
Фреди вдигна вежди. Изглеждаше весел и безгрижен.
— Да не би да си мислиш, че чичо Гали ще пропусне толкова важен момент? Скъпи ми друже! Праща ти я със следващата поща.
— Коя?
— Оная.
Ужасно подозрение порази Бил. Той пребледня.
— Не — не и това? — потрепера той.
— Чичо Гали тръгна веднага към Фрути Бифън, за да си я вземе. Честно, Мазол, не разбирам какво е това странно предубеждение към подобна вещ. Разбира се, не съм я виждал лично, но щом приятелчето Бифън е изглеждал с нея като асирийски монарх, значи трябва да е достолепна и забележителна. Е, както и да е, за да станеш градинар, трябва да имаш някаква маскировка, затова си я залепи като добро момче, ето това е моят съвет. А сега, друже, ще хуквам. Живо-здраво, успех и Господ да ти е на помощ.
Глава шеста
I
— Тц-тц! — изцъка полковник Уедж.
Той издаде звука така, както си му е редът, за да има нужния ефект, а именно отчетливо и звучно иззад стиснатите зъби. Полковникът седеше в долния край на леглото на съпругата си и както бе обичаят му, разговаряше с нея, докато тя закусваше. След като издаде възклицанието, той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън, като дрънкаше сприхаво с ключовете в джоба си.
— Мили боже! Такъв тип не бях виждал!
Ако в този момент до него имаше някой отзивчив приятел, който да проследи замисления му поглед, то той щеше да предположи, че навярно обект на тази забележка е градинарят, който прехвърляше от ръка в ръка едно гребло долу на поляната. И вероятно щеше да се съгласи, че критиката има пълно основание. Природата понякога създава странни същества и този индивид несъмнено бе сред тях — един исполински градинар, който още повече биеше на очи заради жълтозелената си брада, асирийски тип, която криеше по-голямата част от чертите му. Този обилно окосмен син на майката земя, обаче, не беше човекът, когото полковник Уедж имаше предвид. Разбира се, виждаше го да се навърта наоколо последните два-три дни, но никога не му обърна голямо внимание. Когато сърцето е натежало от грижи, нямаме желание да размишляваме за градинари, колкото и брадати да са те. Човекът, когото полковникът имаше предвид, беше Типтън Плимсол.
Има бащи, и то немалко, които са склонни да гледат с неприязнено и враждебно око на кандидатите на дъщерите си. Те са като пастири, които вардят ваклото си агънце. Полковник Уедж не принадлежеше към този вид. Нито пък беше от ония родители, които след като знаят, че дъщеря им явно е направила дълбоко впечатление на някой млад милионер, биха се задоволили да скръстят ръце и да чакат ситуацията да се развива бавно и последователно. Полковникът жадуваше за действие. Беше забелязал любовния пламък в очите на Типтън Плимсол и това, което искаше да види сега, бе как младежът като истински рицар мята девойката на коня си, образно казано.
— Какво още чака този тип? — запита полковникът кисело, обръщайки се назад към леглото. — На всички им е ясно, че е хлътнал до уши. Тогава защо не каже на момичето?
Лейди Хърмион тъжно поклати глава. Тя също изцяло гласуваше за страст и устрем. С вид на готвачка, която е подушила, че нещо гори, загрижената родителка се съгласи, че въздържанието на Плимсол е доста странно.
— Странно? Направо е влудяващо — показа великолепен езиков усет полковникът.
— Да — кимна лейди Хърмион, приемайки поправката. — Отдавна не съм била толкова разтревожена. Всичко вървеше по мед и масло. Сигурна съм, че и на Вероника не й е лесно. Тия дни направо не прилича на себе си.