Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Тънката ивица светлина под нея привлече вниманието на полковник Уедж, който се беше запътил да изпълни мисията си. Девойката вдигна глава от възглавницата и ококори две големи очи към него.
— Здравей, татенце.
— Здравей, скъпа. Как си?
— Добре, татенце.
Полковник Уедж седна на крайчеца на леглото, удивен, както ставаше винаги, когато погледнеше тази своя дъщеря, че родители като него и жена му, на вид хубави колкото магарешки тръни, можаха да създадат такова възхитително цвете. Вероника Уедж, ако не най-тъповатото, със сигурност бе най-красивото момиче, записано в „Дебрет“ сред родствениците по непряка линия. Мозъкът й, колкото на кокошка с развитие, забавено поради падане на главата в първите дни след излюпването, се съчетаваше с ослепителна хубост, която караше модните фотографи да се избиват за нея. Всеки път, когато видиш във вестника заглавието:
можеш да си съвсем сигурен, че причина за спречкването е било професионално съперничество, свързано с Вероника Уедж.
— Кога се върна, татенце?
— Току-що. Влакът закъсня.
— Добре ли прекара в Лондон?
— Много добре. Доста добра вечеря. Чичо ти Галахад беше там.
— Той ще дойде за рождения ми ден.
— Каза ми. А утре пристига Фреди.
— Да.
В гласа на Вероника Уедж не се долавяше трепет. Ако разтурянето на годежа й с Фредерик Трийпуд и женитбата му с друга някога я е наранило, сега беше ясно, че болката се е уталожила.
— Ще доведе със себе си един приятел. Някакъв младеж на име Типтън Плимсол.
— О, дали става дума за същия?
— Познаваш ли го?
— Не, но веднъж бяхме с мама в „Гуаглино“ и някой ни го показа. Бил страхотно богат. Мама иска да се омъжа за него, така ли?
В това негово дете имаше някаква чаровна простота и откровеност, която понякога направо взимаше дъха на полковник Уедж. Така стана и сега.
— Мили боже! — рече той, когато се съвзе. — Каква невероятна идея. Не мисля, че подобно нещо изобщо й е минало през ума.
Вероника остана замислена за няколко секунди. Тя правеше това много рядко, при това дори и тогава с доста усилия, но този случай беше специален.
— Не бих имала нищо против — каза накрая. — Не ми изглеждаше зле.
Думите й не бяха пламенни — Жулиета би се изразила много по-ласкаво за Ромео — но със сигурност прозвучаха като музика за полковник Уедж. С радост в сърцето той целуна дъщеря си за лека нощ. Когато стигна вратата, се сети, че имаше един въпрос, който се канеше да й зададе, като я види.
— А между другото, Вий, някой наричал ли те е някога „зайче на моите мечти“?
— Не, татенце.
— Щеше ли да ти се стори многозначително, ако го направи? Искам да кажа, дори и в днешно време, когато всеки нарича всеки как ли не — „скъпи“, „ангелче“ и тям подобни?
— О, да, татенце.
— Ха! — възкликна полковник Уедж.
После се върна в Синята стая. Светлината беше угасена и той се обърна напосоки в тъмнината.
— Гълъбче.
— О, Егбърт, почти бях заспала.
— Съжалявам. Помислих си, че ще искаш да разбереш, че говорих с Вий за Плимсол и тя ми се стори заинтригувана. Била е с теб, когато сте го видели в ресторанта. Каза, че не изглеждал зле. Струва ми се обещаващо. А, и по оня въпрос. Казва, че „зайче на моите мечти“ е дяволски интимно. Направо страстно. Най-добре е да кажеш на Дора. Май младата Прудънс има нужда от наглеждане. Лека нощ, гълъбче. Отивам да видя Кларънс.
IV
Лорд Емсуърт не спеше. Лежеше в леглото с книга за отглеждането на свинете в периоди на здраве и заболяване. В момента, когато зет му влезе, я беше оставил за секунда, за да размисли върху ужасната беда, която се канеше да го сполети. Дори само ролята на домакин в присъствието на по-младия му син Фреди беше достатъчна, за да го стресне. Прибави и някакъв си пияндур, и ще получиш ситуация, при която дори и на най-юначния граф ще му се разтреперят мартинките.
— А, Егбърт — каза той глухо.
— Ще ти отнема само минутка, Кларънс. Искам да ти кажа нещо. Нали си спомняш, че Фреди пристига утре с приятеля си Плимсол.
— Да, и с оня пияндур.
Полковникът цъкна с език не по-малко нетърпеливо от някои представители на дамската половина от родата на своя събеседник.