— Предполагам, че не съм могъл — каза Бил, вече по-малко неохотно.
Що се отнася до Типтън Плимсол, цялата неприятна история беше вече забравена. Усмивката, която преди малко беше изчезнала, се завърна още по-сияеща. Всъщност, толкова сияеща, че би могла спокойно да замести следобедното слънце, ако последното по някакви причини бе решило да лиши терасата от светлината си.
— Господи — възкликна той, — какъв камък ми падна от гърба. В този момент започвам да живея истински. Не знаеш какво ми беше последната седмица — да не можеш да си сръбнеш и глътка, без онова ужасно… ъ-ъ… такова… без онова лице да се появи наоколо ти. Нямаше да мога да издържа още дълго. Забележи, сега, когато ще се женя…
— Ще се жениш?
— И още как.
— Поздравления.
— Благодаря, старче.
— Надявам се да си много, много щастлив, друже.
— Точно това смятам да направя — отвърна Типтън. — Та, както казвах — продължи той, — сега, след като ще се женя, приключвам с всички лудории и едва ли някога ще ме видиш фиркан до козирката до края на живота ми, освен, разбира се на Нова година…
— Разбира се — кимна Бил.
— … и вечерта след надбягванията с лодки…
— Естествено.
— … и други подобни специални случаи. Но друго си е, като знаеш, че си в състояние да ограничиш пиячката до разумни количества. Чувстваш се такъв глупак, когато се наливаш с боза, а другите обръщат уиски със сода. Да, какъв късмет, че налетях точно на тебе.
— Така си и беше, налетя ми — припомни му Бил.
— Ха, ха — изкиска се сърдечно Типтън.
— Ха, ха — разсмя се сърдечно и Бил.
Типтън потупа Бил по гърба. Бил потупа Типтън по гърба. Почитаемият Галахад сияеше, гледайки с растящо одобрение тази възхитителна сцена на сърдечност и задушевност. После попита Типтън ще има ли нещо против, ако отведе кръщелника си настрана, за да му каже нещо, предназначено изключително за неговите уши, а Типтън отвърна: „Давай, давай, не бой се“. Гали каза, че ще го задържи само минута, а Типтън рече: „Карай спокойно, карай спокойно, никой не ни гони“.
— Бил — започна Гали с нисък, настойчив глас, отвеждайки го към стената на терасата, — стигнахме до кризисна точка в твоите дела. Добре че между теб и това момче Плимсол се породи такова сърдечно приятелство.
— Вижда ми се симпатяга.
— Прекрасен младеж. Беше малко кисел, когато се запознахме, но сега е живо копие на чичо си Чет, най-безгрижната душа, която някога е опустошавала кръчмите. Страхотно богат е.
— Така ли?
— Не можеш да си представиш. И струва ми се те харесва.
— И на мен ми се стори приятелски настроен.
— Да, мисля, че му направи отлично впечатление. А сега всичко зависи от него.
— Какво искаш да кажеш?
В монокъла на Почитаемия Галахад блесна печална искрица.
— Ако си спомняш, първоначалният план на Пру беше да вземе известен капитал за модернизирането на „Черницата“ от брат ми Кларънс. И с тази огърлица в ръцете ни това можеше лесно да стане. Пру нали ти е писала за огърлицата в писмото си?
— Да. Истински шанс.
— Страхотен шанс. С нея можехме да диктуваме условията. За беда, обаче, аз я загубих.
— Какво!
— Някой я е задигнал. Преди малко отидох в стаята си, за да се уверя, че е там, и не я намерих.
— О, пресвета дево!
Гали поклати глава.
— Сега не е важна пресветата дева, а лелята на Пру. Има някакъв шанс да не я е намерила Хърмион, но ако е тя, флангът ни е оголен и остава само една надежда. Трябва да се опитаме да вземем този капитал от младия Плимсол.
— Но аз не бих могъл. Та ние току-що се запознахме.
— Именно. Но неговите чувства към тебе очевидно са дружески. Останах с впечатлението, че ти е толкова задължен, задето не си призрак, че можеш да поискаш от него всичко, което си пожелаеш, дори това да е половин кралство. Във всеки случай, от този храст може да изскочи спасението. Горе главата, а говоренето остави на мен. По дяволите — каза Гали със същото изражение, което озаряваше лицето на Фреди, когато се канеше да се впусне в темата „Кучешка наслада на Доналдсън“ пред майор Р. Б. и лейди Емили Финч, — надприказвал съм и най-костеливите букмейкъри и съм слагал в малкото си джобче всички самохвалковци по кръчмите из цял Лондон и Ню Йорк. Няма да се проваля и сега.
IV
— Я ми кажи, драги Плимсол — рече Гали, — или мога да те наричам Типтън?
— Защо не — съгласи се Типтън. — Даже още по-добре Ти-пи. Ти също — добави той великодушно.
— Благодаря, Типи — отвърна Бил.
— Няма защо — засия Типтън, — за мен е удоволствие.
Почитаемият Галахад остави монокъла си да просветне на слънчевите лъчи, доволен, че такава приятна атмосфера на радушност се установява още в началото на преговорите.