— Бил?
— Няма да може да ми каже копче. Виждаш ли, толкова е очевидно. Какво беше ти — един протъркан чехъл, захвърлен под прашното легло, най-обикновен тъпчо…
— Моля?
— Отиваш, жениш се и веднага ставаш страхотен магнат. Това е то номерът, да се ожениш.
Фреди нямаше желание да оспорва тази теория.
— Да — съгласи се той, — може да се каже и така. Никога не съм се опитвал да изопача факта, че дължа всичко на малката си же…
— Нито един мъж не е постигнал нищо, преди да се е оженил.
— … ничка, моят най-добър приятел и най-су…
— Погледни Хенри VIII.
— … ров критик.
— И Соломон. Веднъж като се оженят, не можеш ги удържа — просто трябва да си стоиш отзад и да им дишаш праха. Същото ще стане и с Бил. Той все повтаря, че няма да го бъде в бизнеса и се опитва да ми се прави на бленуващия художник, но всичко това са щуротии. Почакай, докато се ожениш, му викам, и ще видиш как ще цъфнеш и ще вържеш. Сега ще мога да те посоча като Веществено доказателство А. „Какво ще кажеш за Фреди, Бил?“, ще го попитам, и той няма да знае накъде да се обърне.
— Кой е този Уилиям?
— Един познат. Запозна ни чичо Гали. Бил му е кръщелник.
Прудънс се огледа осторожно наоколо, убеди се, че ничие хищно око не наднича в тяхното усамотение и извади от глъбините на дрехите си една снимка:
— Ето го.
Образът, запечатан на снимката, не принадлежеше на красив мъж в точния смисъл на думата. Всъщност, принадлежеше на човек, комуто трябваше голяма отстъпка, за да влезе и в най-незначителния конкурс за красота. Носът му бе широк, ушите клепнали, а брадичката издадена. С други думи, това би могло да е фотография на дружелюбна горила. Дружелюбна, защото даже и в тази аматьорска творба човек можеше да разпознае неподправената честност и блага сърдечност в очите. Тялото, което гореописаното лице увенчаваше, беше твърде солидно и очевидно изградено от най-чиста проба мускул. Накратко, цялото, което образуваха глава и тяло, представляваше онова, което някоя викторианска писателка би нарекла „великолепно грозен мъж“, и първата мисъл, минала през главата на Фреди бе как такава персона изобщо би могла да се съгласи да бъде фотографирана. После учудването му премина в интерес. Като бодна монокъла по-здраво към окото си, той разгледа снимката отблизо.
— Не го ли знам това момче?
— Ти ще кажеш.
— Да, знам го.
— Откъде?
— От Оксфорд.
— Бил не е учил в Оксфорд. Учил е в художествено училище.
— Нямам предвид университета в Оксфорд, а една кръчма в покрайнините, наречена „Черницата“. Доста често ходех там и всеки път виждах този симпатяга. Говореше се, че му плащали, за да посещава заведението.
— Чичо му е бил собственик.
— Така ли? Това обяснява защо се беше залепил за това място. Е, дали защото беше непрекъснато там, или защото аз постоянно прескачах за обяд, вечеря или едно питие, но ние станахме големи дружки. Името му беше Листър.
— И все още е.
— Бил Листър. Наричахме го Блистър3. Сега се сещам, беше художник. Виждаше ми се доста странно един художник да има точно такова лице.
— Какво искаш да кажеш? Какво лице?
— Ами такова. Не съм ли прав?
— Ти си погледни твоята муцуна, младежо — каза ледено Прудънс, — и тя не е цвете. На мене Бил ми се струва хубав. Странно, че сте приятели.
— Изобщо не е странно. Всички, които познаваха Мазола, го обичаха.
— Исках да кажа, странно, че се познавате.
— Какво му е странното. Човек не можеше да надникне в „Черницата“, без се сблъска с него. Той като че ли пълнеше цялото свободно място. А веднъж като си се сблъскал с него, естествено ще се сприятелите. Значи чичо му е собственик на онова местенце, така ли?
— Вече не. Почина онзи ден и го остави на Бил.
— Там има ли кучета?
— Откъде, за бога, да знам?
В очите на Фреди се появи хитро пламъче.
— Питай Мазола. И ако има, прати го при мен. Е — рече Фреди, като върна във вътрешния си джоб тефтера, в който си беше отбелязал нещо, — май на старото другарче му е провървяло. Като се вземат предвид клиентелата, оборудването, запасите на склад и така нататък, ще може да го продаде за прилична сума.
— Точно там е въпросът. Не искам да го продава. Искам да зареже артистичните си фантасмагории и да стане съдържател на „Черницата“. Това е прекрасна възможност. Няма да стигне до никъде, ако продължи да цапоти с тия бои, а с такова място можем да натрупаме цяло състояние. Намира се точно толкова далече от Оксфорд, колко трябва, което ни осигурява постоянна клиентела. Можем да направим корт за скуош и басейн и като го рекламираме в лондонските вестници ще стане най-популярното място в Бъкингамшър. Разбира се, ще ни трябва капитал.