— И около басейна.
Типтън беше започнал да крачи нагоре-надолу, изразявайки чувствата си с широки жестове.
— Бил — обърна се той към него, — имаш в ръцете си истинско бижу.
— И аз мисля така, Типи.
— Да, истинско бижу. Хората ще идват от цялата страна. Няма да можеш да се оправиш с тях. Ще трябва да ти дадат специален екип полицаи да регулират трафика. Ще станеш милионер, преди да се обърнеш.
— Точно това му казвам — намеси се Гали. — Което си е право, право си е, начинанието няма грешка.
— Няма — съгласи се Типтън.
— Остава само оная подробност с капитала.
— Капитала. Разбира се.
— Като се намери капитал, започваме в същата минута.
— Намерете капитал и работата ви е в кърпа вързана.
— Три хиляди ще свършат работа.
— По-сигурно четири.
— Или пет.
— Да, може би пет. Точно, цифрата е пет.
Гали положи с обич ръка на рамото на Типтън и го потупа.
— Наистина ли си готов да вложиш пет хиляди лири? — запита той нежно.
Типтън зяпна.
— Кой? Аз? Да вложа пет хиляди лири? Нищо няма да влагам — каза той, като се ухили при мисълта за подобен абсурд. — Да не съм луд, може и да ги загубя. Но не се съмнявам, че ще си намерите капитал. Разпитайте наоколо. А сега, моля да ме извините. Обещах да изведа Вий с лодка в езерото.
И той припна към къщата, олицетворение на живота и щастието. Възможно е да се е сетил, че зад себе си оставя две разбити сърца, но едва ли. Типтън Плимсол беше твърде егоцентричен младеж.
V
Гали погледна Бил. Бил погледна Гали. В продължение на минута и двамата мълчаха, тъй като чувствата им бяха прекалено дълбоки, за да се облекат в думи. Тогава Гали направи изказване, което беше чул от устата на един разочарован комарджия, когато последният разбрал, че букмейкърът духнал с парите без да остави никакъв адрес. Това изказване изглежда го облекчи. Чертите му видимо се отпуснаха.
— Е, какво да се прави, Бил.
— Какво да се прави, Гали.
— Странно, същото нещо се случи на стар мой приятел преди много години. Имаше намерение да отвори клуб и се опитваше да заинтригува един богат младеж. Спомням си, когато ми каза със сълзи на очи, че бил готов да се обзаложи на цялото си богатство, ако имал такова, че оня тип едва не се бръкнал за чековата си книжка, преди да откаже. Случват се такива неща. Трябва да ги приемаме твърдо. Сега се връщаме на Кларънс. Бих дал всичко да разбера дали Хърмион е спипала огърлицата. Ако не е, може би ще успеем да постигнем целта като блъфираме. А, ето я и нея!
Бил подскочи като червей на въдица.
— А! Какво! Къде! — той погледна трескаво към къщата и видя, че за нещастие новината отговаря на истината. Лейди Хърмион, придружена от лорд Емсуърт, тъкмо излизаше от френския прозорец на гостната. — Гали, аз изчезвам.
Почитаемият Галахад кимна.
— Да, сигурно ще е по-добре да ме оставиш аз да се заема с преговорите. Ако бях на твое място, щях да ида да си побъбря с Пру. Видях я преди малко да отива към градината с розите. Ей там — посочи Гали. — Аз ще дойда по-късно — добави той и тръгна да срещне родната си плът и кръв, която напредваше към него през терасата. Лицето му беше твърдо и решително. Монокълът му проблясваше с тиха непоколебимост. Имаше вид на боксьор лека категория, който влиза на ринга да се бие с шампиона.
Едва когато сестра му наближи и той успя да проучи лицето й, в юначното му сърце трепна лека надежда. Видът й не беше на жена, която чрез превземане на огърлици е надвила противника.
— Горе главата! — каза Гали на сърцето си, а то му отвърна: „Само така!“
Намирайки лейди Хърмион мрачна, Гали не беше сгрешил. За щастие рядко се случва в някое семейство от английската аристокрация двама от членовете му да изпият до дъно горчивата чаша в един и същи следобед. Но точно това се беше случило днес. Чухме малко по-рано полковник Уедж най-чистосърдечно да си го признава, а ако бяхме попитали лейди Хърмион, тя би била принудена да стори същото. Като излезе на терасата, настроението й беше под нулата, а мислите й витаеха тревожно. Доколкото беше осведомена, огърлицата все още се намираше в ръцете на брат й Галахад и предсказанието му, че ще й се наложи да вдигне бял флаг не спираше да звучи в ушите й. Колкото повече оглеждаше положението, толкова повече се убеждаваше с болка на сърце, че той е прав, а една горда дама не обича да вдига бели флагове. Но не виждаше никакъв изход.
Гласът на Фреди, отправяйки ултиматума си на събранието, й прозвуча като гласа на злата орис. Ако той наистина изпълнеше заканата си да разкаже всичко на Типтън Плимсол, неминуемо щеше да последва катастрофа. Тя беше дълбоко впечатлена от властния и високомерен дух, с който Типтън разхвърляше огърлици от ръце на ръце в гостната. Разбираше, че това е мъж, който няма да търпи обяснения. Само да разбере, че е бил лъган, и ще разтури годежа. А при мисълта детето й да изгуби такъв жених, краката й се подкосяваха.