Първото поколение обитатели на Рай 2 харесвали това — те се били борили за желаното за десет живота напред. По-младите, родените на Рай заселници не знаеха много за това, което е било на Земята, но на тези, които знаеха, то не им пречеше да живеят щастливо.
Кид усети, че замислянето отново го е довело до онова странно чувство на незадоволеност. Сега за първи път му се прииска поиска да разбере какво точно го притесняваше. След още час вече знаеше. Той искаше да се бори за това, което получава, искаше в живота му да има спънки. Разбираше, че на Рай всички премеждия ще бъдат нереални, създадени от Апарата. Накрая разбра какво желаеше, какво го бе притеснявало цял живот — той не искаше да живее повече на Рай. Искаше да отиде на Земята или някъде другаде, където ще може да живее нормално. Кид вече ненавиждаше тази изкуствена Утопия, в която беше прекарал двадесет и пет години, той мечтаеше за истинския суров живот.
Отиде до Апарата и му каза, почти сигурен, че нищо няма да се случи: „Не желая да живея повече на Рай! Искам да се махна от тук!“ Апарата запиука — първо тихо, а после все по-силно, докато накрая гръмна. Кид умря за секунди, но Беше доволен, че ще напусне Рай.
„Значи все пак Апарата изпълнява всички желания“ беше последната му мисъл.
Ниското същество вдигна глава от екрана, погледна останалите извънслънчеви същества, продукти на милиарди години еволюция, и каза:
— За съжаление няма да можем да присъединим тази раса към нашата напълно щастлива галактическа федерация. Те не могат без предизвикателствата на ранноинтелигентните създания, а са вече космическа раса. Смятам, че така ще бъде винаги."
В стаята се възцари мълчание. След кратко обсъждане ниското същество заговори отново:
— Смятам, че всички сме съгласни, че тези същества трябва да бъдат оставени сами да намерят мястото си сред звездите. Само така те ще бъдат щастливи. Нека не им бъдем спънка пред техния път!