Агата Кристи
Плодотворна неделя
— Е, наистина го намирам за много забавно — каза за четвърти път госпожица Дороти Прат. — Как ми се иска старата драка да може да ме види сега. Тя и нейния Джеймс!
Определението „стара драка“ се отнасяше за достопочтенната работодателка на госпожица Прат — госпожа Макензи Джоунс, която имаше непоклатими възгледи относно малките имена, подходящи за прислужници и наричаше Дороти с омразното й второ име Джейн.
Спътникът на госпожица Прат не отговори веднага поради една много основателна причина. Когато току-що сте купили мъничък остин, четвърта ръка, за сумата от двадесет лири и го карате едва за втори път, цялото ви внимание по необходимост е насочено към трудната задача да използвате двете ръце и двата си крака в съответствие с непрекъснато променящата се обстановка.
— Ъъ… Ах! — възкликна господин Едуард Палгроув и се опита да овладее стреса, предизвикан от ужасен стържещ звук, който би накарал един опитен шофьор да настръхне.
— Е, не говориш много с момичетата — оплака се Дороти.
Господин Палгроув бе избавен от задължението да отговори, тъй като в този момент беше звучно наруган от водача на един автобус.
— О, какво нахалство! — възмути се госпожица Прат с вирната глава.
— Иска ми се само и той да имаше като моите спирачки — отбеляза горчиво нейният обожател.
— Нещо не са на ред ли?
— Можеш да натискаш педала до второ пришествие без всякакъв ефект — отвърна господин Палгроув.
— Е добре, Тед, не можеш да очакваш да имаш всичко за двадесет лири. В края на краищата ето ни, в истинска кола, в неделя следобед, отиваме извън града, както всички останали.
Чуха се още стържещи звуци и трясъци.
— Това беше добра маневра — каза триумфално Тед.
— Ти наистина караш почти чудесно — рече с възхищение Дороти.
Окуражен от женското възхищение, господин Палгроув се опита да профучи през Хамърсмит Бридж, но един полицай го спря и му направи строга забележка. Като продължиха дисциплинирано към Хамърсмит, Дороти каза:
— Никога не мога да разбера какво искат полицаите. Като се има предвид начина, по който ги представят напоследък, човек остава с впечатление, че са по-учтиви.
— Няма значение. Но аз не исках да тръгнем по това шосе. Исках да пътуваме по Грейт уест роуд и да се позабавляваме — каза тъжно Едуард.
— И да попаднем на полицейски „капан“, което е съвсем вероятно — продължи Дороти. — Точно това се случи на господаря онзи ден. Пет лири плюс съдебните разноски.
— Полицаите не са толкова гадни в края на краищата — възрази великодушно Едуард. — Те правят на пух и прах богатите. Никаква милост. Ставам луд, като си помисля за тези контета, които могат да влязат в магазина и да си купят няколко Ролс Ройса, без да им мигне окото. В това няма логика. Аз не съм по-лош от тях.
— А бижутата. Онези магазини на Бонд стрийт. Диаманти и перли, и не знам още какво! А аз… с наниз перли от Улуърт — въздъхна Дороти.
Тя се замисли тъжно над тази тема. Едуард имаше отново възможност да се концентрира изцяло върху шофирането. Успяха да минат през Ричмънд без инциденти. Кавгата с полицая беше изнервила Едуард. Сега той възприе линията на най-малкото съпротивление — сляпо следваше някоя кола пред тях, когато му се откриваше такава възможност.
Така скоро те се озоваха на един сенчест междуселски път, по който много от опитните шофьори биха предпочели да пътуват.
— Добре постъпих, че завих насам — каза Едуард, приписвайки цялата заслуга на себе си.
— Бих казала, че е много красиво. Виж, там има един мъж, който продава плодове — рече госпожица Прат.
Наистина на завоя пред тях имаше малка ракитена масичка с кошнички плодове върху нея и знаменце с надпис „ЯЖТЕ ПОВЕЧЕ ПЛОДОВЕ“.
— Колко струват? — попита загрижено Едуард, след като отчаяното дърпане на ръчната спирачка беше дало желания резултат.
— Чудесни ягоди — каза продавачът, непривлекателен тип с цинична усмивка. — Тъкмо като за дамата. Узрели плодове, прясно набрани. Също и черешите. Истински английски. Ще вземете ли една кошничка череши, госпожо?
— Те наистина изглеждат хубави — отбеляза Дороти.
— Не хубави, прекрасни са — рече дрезгаво мъжът. — Тази кошничка ще ви донесе късмет, госпожо. — Най-накрая благоволи да отговори на въпроса на Едуард: — Два шилинга, господине, ужасно евтино. Така щяхте да кажете, ако знаехте какво има в кошницата.
— Изглеждат много хубави — повтори Дороти.
Едуард въздъхна и плати два шилинга. Умът му беше зает със сметки. Чай, след това бензин — тази неделна разходка с кола не би могла да се нарече евтина. Ето кое е най-лошото, когато излизаш с момичета. Винаги искат всичко, което видят. Непривлекателният тип каза: