— Благодаря, господине. Тази кошница с череши струва повече от парите, които платихте.
Едуард яростно натисна надолу с крака си и малкият остин подскочи към продавача на череши подобно на побеснял вълк.
— Съжалявам. Забравих, че е на скорост — каза Едуард.
— Трябва да внимаваш, скъпи. Можеше да го нараниш — рече Дороти.
Едуард не отговори. След още половин миля стигнаха до идеално местенце край брега на един поток. Оставиха остина отстрани на шосето, а двамата седнаха влюбено на брега на реката и започнаха да ядат череши. В краката им лежеше неделен вестник, на който не обърнаха внимание.
— Какви са новините? — попита най-сетне Едуард, като се опъна по гръб и бутна напред шапката си, за да му прави сянка на очите.
Дороти прегледа заглавията.
— Злочеста съпруга. Изключителна история. Двадесет и осем души са се удавили миналата седмица. Съобщение за смъртта на един летец. Потресаващ обир на скъпоценности. Липсваща рубинена огърлица на стойност петдесет хиляди лири. О, Тед! Петдесет хиляди лири. Само си представи! — Тя продължи да чете: — „Огърлицата се състои от двадесет и един камъка върху платина и е била изпратена с препоръчана поща от Париж. При пристигането се установило, че пратката съдържа няколко речни камъчета, а скъпоценностите липсват.“
— Отмъкнати в пощата. Пощите във Франция са ужасни, предполагам — отбеляза Едуард.
— Бих искала да видя подобна огърлица. Цялата пламтяща в кървавочервено… гълъбова кръв, така наричат този цвят. Чудя се как би се чувствал човек, ако има подобно нещо на шията си — замечта Дороти.
— Е, ти вероятно никога няма да узнаеш, момичето ми — отбеляза закачливо Едуард.
— Бих искала да знам, защо не? — вирна глава Дороти. — Има момичета, които удивително добре се справят. Може да стана актриса.
— Момичетата, които се държат прилично, не стигат до никъде — обезкуражи я Едуард.
Дороти отвори уста да отговори, но се спря и промърмори:
— Подай ми черешите. Ядох повече от теб. Ще разделя останалите и… а, какво е това на дъното на кошницата?
Тя измъкна един дълъг, блестящ наниз от кървавочервени камъни.
И двамата втренчиха удивени погледи в него.
— В кошницата ли каза? — попита най-после Едуард.
Дороти кимна.
— На дъното под плодовете.
Отново се спогледаха.
— Как мислиш, че се е озовал там?
— Нямам представа. Странно е, Тед, точно след като прочетохме онова за рубините във вестника.
— Не си въобразяваш, че държиш петдесет хиляди лири в ръката си, нали? — засмя се Едуард.
— Казах само, че е странно. Рубини, поставени в платина. Платината е онова матовосребристо нещо… като това. Виж само как искрят! Цветът им не е ли прекрасен? Чудя се колко са. — Тя ги преброи. — Хей, Тед, точно двадесет и един!
— Не!
— Да. Същия брой, за който пише във вестника. О, Тед, не мислиш ли…
— Би могло. Има начин, по който може да се познае… като драснеш с тях по стъкло — отвърна колебливо той.
— Това е за диамантите. Но, знаеш ли, Тед, онзи мъж изглеждаше много странно, мъжът с плодовете. Противен човек. И беше много смешен, като каза, че това в кошницата струва повече, отколкото му платихме.
— Да, но виж, Дороти, защо би ни дал петдесет хиляди лири?
Госпожица Прат поклати обезкуражено глава.
— Наистина няма логика — призна тя. — Освен ако полицията го преследва.
— Полицията? — Едуард леко пребледня.
— Да. По-нататък във вестника пише: „…полицията разполага с улики…“.
Студени тръпки полазиха по гърба на кавалера й.
— Това не ми харесва, Дороти. Ами ако полицията тръгне след нас?
Момичето се втренчи в него с отворена уста.
— Но ние нищо не сме направили, Тед. Намерихме я в кошницата.
— Тази история би прозвучала глупаво! Не е правдоподобно.
— Не съвсем. О, Тед, наистина ли мислиш, че е ТЯ? Прилича на приказка! — рече възторжено Дороти.
— Обаче историята не ми звучи като приказка. Повече ми прилича на онези, в които героят е несправедливо обвинен и отива в Дартмор за четиринадесет години — каза Едуард.
Но Дороти не го слушаше. Беше сложила огърлицата на шията си и изучаваше ефекта с помощта на малко огледало, което извади от ръчната си чанта.
— Такава, каквато би могла да носи една херцогиня — промълви отнесено тя.
— Не мога да повярвам. Те са имитация. Трябва да са имитация — каза бурно Едуард.
— Да, скъпи. Много вероятно — отвърна Дороти, все още съсредоточена върху образа си в огледалото.
— Всичко друго би било прекалено голямо съвпадение.