Рей Бредбъри
Площадката
Хиляди пъти преди и след кончината на жена си господин Чарлз Ъндърхил бе минавал покрай площадката на отиване и връщане от работа, без да й обръща никакво внимание. Нито я харесваше, нито изпитваше неприязън към нея; едва си даваше сметка за съществуването й.
Но днес сестра му Керъл, която вече шести месец заемаше празното място на масата, подхвана темата.
— Джим е вече почти тригодишен — каза тя. — Утре ще го заведа на площадката.
— Площадката? — повтори господин Ъндърхил.
В офиса си написа бележка и я подчерта с черно мастило: Виж площадката.
Грохотът на влака още не бе отшумял в тялото му, когато тръгна през градчето по обичайния път към къщи; беше пъхнал вестника под мишница, за да не се зачете в парка. И тъй, в пет и десет следобед Ъндърхил стигна до желязната ограда и отворената врата на площадката и дълго стоя замръзнал на място, вперил поглед в нея…
Отначало му се стори, че няма абсолютно нищо за гледане. След това обаче се откъсна от обичайния си вътрешен монолог и сцената бавно се фокусира пред него, подобно на размазан телевизионен образ.
Най-напред долови приглушени гласове — слаби викове и възгласи, сякаш изпод вода; идваха от някакви смътни ивици, разкривени линии и сенки. След това сякаш някой бе сритал машинката, виковете се втурнаха с пълна сила към него и образите изведнъж станаха ярки и контрастни. Ето че видя децата! Тичаха из поляната, биеха се, бъхтеха се с юмруци, драскаха се, падаха… целите в кървящи или току-що хванали коричка драскотини и рани. И десет хвърлени в кучкарник котки не биха вдигнали по-голяма врява. С неправдоподобна яснота господин Ъндърхил виждаше и най-малките синини и ожулвания по колене и лица.
Издържа първия звуков удар, като примигваше стреснато. След като очите и ушите панически отказаха да възприемат, на тяхна смяна дойде обонянието.
Долови острата миризма на мехлем, риванол, камфор и спирт — толкова силна, че усети горчилка на езика си. Пропит с йод ветрец лъхна през стоманените пръчки на оградата, които проблясваха глухо в сивата светлина на късния следобед. Лудуващите деца бяха като отприщен ад в огромен флипер — блъскаха се и се спъваха, безкраен низ от попадения и пропуски, удари и падания, докато не се стигне до някакъв все още непредвидим общ сбор бруталности.
И дали грешеше, или наистина светлината в площадката бе някак странна, някак по-силна? Всяко дете сякаш имаше четири сенки — една много тъмна и три по-светли полусенки, заради които бе почти невъзможно да се определи накъде се носят телата им, докато не се блъснат в целите си. Да, косо падащата силна светлина караше площадката да изглежда дълбока, далечна и почти недосегаема. А може пък да бе илюзия от здравата метална ограда, подобна на преградите в зоопарка, зад които може да се случи всичко.
Ама че злочеста кочина, помисли си Ъндърхил. Защо децата така настояват взаимно да си превръщат живота в ад? И това непрекъснато мъчение. Чу се как въздъхва с огромно облекчение. Слава Богу, детството е приключило веднъж завинаги. Вече няма никакво щипане, синини, безсмислени страсти и разбити на парчета илюзии.
Порив на вятъра изтръгна вестника от ръката му. Затича се след него по стъпалата на площадката. Стисна го здраво и побърза да се оттегли — за краткия миг в атмосферата на площадката усети как шапката му става прекалено голяма, палтото — твърде тежко, коланът — хлабав, обувките — грамадни. Почувства се като малко момче, навлякло дрехите на баща си и играещо си на бизнесмен; вратата зад него се извисяваше невъзможно висока, сивото небе едва не го смазваше с тежестта си, а миризмата на йод, подобно на диханието на тигър, разроши косата му. Препъна се и едва не падна, докато тичаше обратно.
Спря шокиран извън площадката, сякаш току-що се бе измъкнал от леденостудено море.
— Здрасти, Чарли!
Обърна се да види кой го вика. Едно момче на около девет години му махаше от върха на една метална пързалка.
— Здрасти, Чарли…!
Господин Чарлз Ъндърхил вдигна ръка. Но аз не познавам това момче, помисли си. А и как така ме вика по име?
Момчето се усмихваше в мъглата, докато не го бутнаха други викащи деца и не се понесе с писък надолу по пързалката.
Стоеше, напълно изумен от видяното. Сега площадката бе огромна метална фабрика, чиито продукти бяха болка, садизъм и страдание. Достатъчно бе да поседиш половин час, за да видиш как всяко лице поне веднъж е трепнало, изплакало, зачервило се е от ярост или е пребледняло от страх. Стига бе! Кой е казал, че Детството е най-хубавият период в живота? В действителност то е най-ужасното, най-безмилостно време, варварска епоха, в която няма дори полиция, която да те защити — а само родители, прекалено заети със самите себе си и своя по-висок свят. Не, ако имаше начин, би окачил на оградата друга табела — ПЛОЩАДКАТА НА ТОРКВЕМАДА.