А кое беше онова момче, което го бе повикало? Имаше нещо познато у него, може би в стойката, някакъв отглас от стар приятел; може би бе син на някой благополучно пипнал язва татко.
Това значи е площадката, на която ще играе синът ми, помисли си господин Ъндърхил. Това значи.
Докато окачваше шапката си в коридора и гледаше мършавото си отражение в мътното огледало, Ъндърхил се почувства изстинал и уморен. Появи се сестра му, а след нея като мишле изприпка и синът му; той ги поздрави, но някак отнесено. Момчето се закатери по него, мъчеше се да се качи на конче. А таткото, фиксирал поглед в края на пурата, която бавно разпалваше, накрая прочисти гърлото си.
— Керъл, мислех си за площадката.
— Утре ще заведа Джим там.
— Сериозно? На онази площадка?
Умът му се разбунтува. Миризмата и картината на онова място бяха все още живи в паметта му. Онзи гърчещ се свят, изпълнен с драскотини и разбити носове, с въздух, изпълнен с болка като зъболекарски кабинет, онези плашещи разчертани дами под краката му, докато вдигаше вестника си, изпълнен с ужас, без за това да има никаква видима причина.
— Какво й е на онази площадка? — попита Керъл.
— Не си ли я виждала? — Млъкна объркано. — По дяволите, имам предвид децата там. Същинска черна дупка.
— Всички са от добри семейства.
— Може, но се блъскат и удрят като същински гестаповци — каза Ъндърхил. — Все едно да пратиш момчето в мелница и да го пуснеш между воденичните камъни! Само като си представя Джим да играе в онази варварска яма, и се смразявам.
— Много добре знаеш, че това е единственият удобен парк на мили наоколо.
— Изобщо не ме интересува. Знам само, че видях там всякакви видове бухалки, сопи и въздушни пушки. Още в края на първия ден Джим ще стане на трески. Жив ще го опекат, с портокал в устата.
Тя се разсмя.
— Преувеличаваш.
— Ни най-малко!
— Не можеш да живееш живота на Джим вместо него. Трябва да се научи по трудния начин. Ще му се наложи да изтърпи малко пердах и сам да понабие някого. Така е с момчетата.
— Аз пък не харесвам такива момчета.
— Това е най-щастливото време от живота.
— Глупости. И аз гледах назад към детството си с огромна носталгия. А сега разбирам, че съм бил сантиментален глупак. Само писъци и бягане в кошмари; прибираш се пропит с ужас, от главата до петите. Стига да мога да спестя на Джим всичко това, не бих се поколебал да го сторя.
— Това е неразумно и, слава Богу, невъзможно.
— Няма да позволя да припарва до онова място, казвам ти. Ще израсне като невротичен отшелник.
— Чарли!
— Точно така! Онези малки зверчета, трябваше да ги видиш. Джим е мой син. Мой, а не твой, не забравяй. — Усети тънките крака на момчето по раменете си и деликатните пръсти в косата си. — Няма да позволя да го изкормят.
— Тогава ще си го получи в училище. По-добре да го поблъскат сега, когато е тригодишен, за да бъде подготвен.
— И за това си мислих. — Господин Ъндърхил здраво хвана крачетата на сина си, които бяха увиснали от двете му страни като топли тънки кренвирши. — Може дори да му наема частен учител.
— Ох, Чарлз!
Вечерята премина в мълчание.
Когато приключиха, той взе Джим на кратка разходка, докато сестра му миеше чиниите. Минаха покрай площадката под слабите светлини на уличните лампи. Бе прохладна септемврийска вечер и във въздуха вече се долавяше сухият аромат на есента. Още седмица и децата щяха да бъдат събрани в училище като купчини есенни листа, за да бъдат запалени и енергията им да се използва за по-полезни цели. Но пък тогава щяха да идват след уроците, да беснеят тук, да летят като снаряди, да се блъскат и да експлодират, да оставят следи от болка и страдание след всяко миниатюрно сражение.
— Искам вътре — каза Джим, долепил лице до оградата; гледаше как окъснелите деца тичат и се блъскат.
— Не, Джим, не искаш.
— Игра. — Очите на Джим блеснаха, когато видя как едно голямо момче срита едно малко, а то на свой ред изрита едно съвсем по-малко, за да стане квит. — Игра, тате.
— Хайде, Джим. Няма да влизаш в тази лудница, докато аз мога да го предотвратя! — Ъндърхил решително го дръпна за ръката.
— Искам да си играя — захленчи Джим. Очите му се напълниха със сълзи, а лицето му заприлича на сбръчкан портокал.
Някои от децата чуха плача и се обърнаха. Ъндърхил изпита ужасното чувство, че наблюдава куп внезапно стреснати лисици, вдигнали глави от белите космати останки на мъртво зайче. Зли очи като от жълто стъкло, стесняващи се брадички, остри бели зъби, четинеста коса, мърляви фланели, изцапани от желязото ръце със следи от днешните битки. Дъхът им стигна до него, наситен с миризма на виолетки, ментови бонбони и плодов сок — толкова противно сладникав, че стомахът му се сви. И над всичко това се долавяше миризмата на синапен компрес на някой избягал от къщи, преди да се е излекувал напълно от настинка; противната воня на сгорещен под превръзките мехлем с камфор. Всички тези лепкави и някак потискащи миризми на моливи, тебешир, трева и гъби за триене на черни дъски, истински или въображаеми, моментално събудиха стари спомени. Шлюпки от фъстъци и пуканки по зъбите им и жълтозелено желе под подсмърчащите им носове. Господи! Господи!