— Ще им ги натикам тия тръби в носовете! — викна Ъндърхил. — Бягай, Джим! Бягай!
Джим стигна до портата. Ъндърхил го улови. Беше като да хванеш купчина мокри парцали. Носът му кървеше, панталоните му бяха скъсани, целият бе в мръсотия.
— Това е то твоята площадка — каза Ъндърхил на сестра си, все още на колене и стиснал сина си. — Това са ти сладките щастливи дечица, твоите порядъчни фашисти. Само да ми падне онова момче, ще му дам да се разбере. Да вървим, Джим. Хайде, малки нехранимайковци, махайте се оттук! — викна той.
— Нищо не сме направили — казаха децата.
— Господи, накъде е тръгнал светът? — възкликна господин Ъндърхил.
— Здрасти! Чарли! — Странното момче стоеше наблизо. Махна му небрежно и се усмихна.
— Кой е това? — попита Керъл.
— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Ъндърхил.
— Пак ще се видим, Чарли. Довиждане! — викна момчето и изчезна.
Господин Ъндърхил подкара сестра си и сина си към дома.
— Махни си ръката от лакътя ми! — възмутено каза Керъл.
Трепереше. Целият трепереше от ярост, докато си лягаше. Бе опитал да се успокои с малко кафе, но не му бе помогнало. Искаше му се да им размаже главите на гадните ситни нехранимайковци. Да, точно това им прилягаше — гадни ситни нехранимайковци с лисичи физиономии, с цялото онова коварство, отрова и жестокост в студените им лица. В името на всичко порядъчно, що за поколение расте само! Шайка главорези и улични бандити, обесници, кръвожадни малоумници, в чиито вени текат нечистотиите на занемаряването! Лежеше и трескаво мяташе глава наляво-надясно, накрая стана и запали цигара, но и това не помогна. Двамата с Керъл си бяха вдигнали грандиозен скандал, след като се прибраха. Беше й викал, тя му бе викала в отговор, като същински пауни в дивото, където законът и редът са безумни посмешища и се забравят бързо.
Срамуваше се. Не бива да отговаряш на насилието с насилие, ако си възпитан човек. Трябва да говориш много спокойно. Но Керъл не му даде шанс, дявол да го вземе! Тя искаше да пъхне момчето в онова менгеме, за да го смачкат. Искаше да бъде изстискан, прободен и направен на пух и прах. Да бъде бит от площадката до детската градина, в началното училище, в прогимназията и гимназията. Изкараше ли късмет, в гимназията побоищата и садизмите щяха да станат по-изтънчени, морето от кръв и слюнка щеше да изсъхне по брега на годините и Джим щеше да застане на прага на зрелостта с Бог знае какви изгледи за бъдещето — може би с желанието да бъде вълк сред вълците, псе сред псетата, злодей сред злодеите. Но такива в света и без това имаше предостатъчно. Самата мисъл за следващите десет-петнайсет години мъчения бе достатъчна да го накара да трепне; усети собствената си плът бита, удряна, шибана, драскана и насинена. Затрепери като медуза, хвърлена по най-жестокия начин в бетонобъркачка. Джим нямаше да издържи това. Бе прекалено нежен за такъв ужас.
Крачеше из тъмните стаи на дома си и си мислеше всичко това — за себе си, за сина си, за площадката, за страха; като че ли нямаше въпрос, който да не бе разгледан от всички страни. Каква част от всичко това се дължи на самотата ми, попита се той. Каква част се дължи на смъртта на Ан и на собствените ми нужди и каква — на площадката и децата? Каква част е рационална и колко са глупостите? Слагаше мъничките тежести на везните и гледаше как стрелката се плъзга, спира и отново трепва, движи се напред-назад, между полунощ и зори, между черното и бялото, между суровия разум и откровената лудост. Не биваше да държи толкова силно сина си, трябваше да остави момчето на мира. И все пак… всеки път, когато погледнеше мъничкото личице на Джим, виждаше Ан — в очите, в устата, в извивката на носа, в топлия дъх, в тънката синя жилка под нежната кожа. Имам право да се страхувам, помисли си той. Имам пълното право. Когато имаш две скъпоценни порцеланови вази и едната се счупи, нима можеш да си абсолютно спокоен и да не изпитваш никаква загриженост за другата?
Не, мислеше си той, докато вървеше бавно из хола. Не ми остава нищо друго, освен да изпитвам страх, страх и пак страх.
— Стига си бродил из къщата по нощите — обади се сестра му от леглото си, когато мина покрай отворената врата на стаята й. — Не бъди такова дете. Съжалявам, ако ти изглеждам властна или хладнокръвна. Трябва обаче да премислиш. Джим просто не може да има частен учител. Ан би искала да ходи в нормално училище. И утре трябва отново да иде на площадката и да продължава да ходи, докато не се научи да стои на краката си и не се запознае с всички деца. Тогава ще престанат да го тормозят толкова.