Той не отговори. Облече се тихо в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше дванайсет без пет. Закрачи бързо в сенките на високите брястове, дъбове и чинари, опитваше се да избяга от обхваналата го ярост. Керъл бе права, разбира се. Светът е такъв, приемаш го и живееш в него. Но именно тук бе проблемът! Самият той бе минал през тази мелница и знаеше какво е да си момче сред лъвове. Собственото му детство, времето на ужас и насилие се бе втурнало насреща му през последните няколко часа. Не можеше да се примири с мисълта, че и Джим ще мине през всичко това, през всички тези дълги години — особено ако си крехко дете, макар това да не е по твоя вина, ако костите ти са тънки и лицето ти — бледо. Какво друго можеш да очакваш, освен да бъдеш тормозен и гонен?
Спря край площадката, която все още се осветяваше от една самотна лампа. Вратата вече бе заключена, но осветлението оставаше до полунощ. Искаше му се да разкъса това противно място, да изтръгне желязната ограда, да събори пързалките и да викне на децата: „Вървете си! Играйте си в задните дворове!“
Само какво коварно и студено място е площадката. Нямаш представа къде живеят останалите. Момчето, което ти изби зъба — как се казва? Никой не знае. Къде живее? Никой не знае. Как да го намериш? Никой не знае. Та така можеш днес да дойдеш тук, да пребиеш до смърт някое по-малко дете, а утре да отидеш на някоя друга площадка. Никога няма да те намерят. Можеш да вършиш престъпните си номера от площадка на площадка и всички да те забравят, защото и без това не са те познавали. Можеш да се върнеш на това място след месец и ако дребосъкът с избитите зъби те познае, спокойно можеш да отречеш. „Не, не съм аз. Сигурно е някое друго хлапе. За първи път стъпвам тук! Не, не съм аз!“ А когато ти обърне гръб, можеш да го сриташ отново. И да побегнеш — без име, по безименни улици.
Какво бих могъл да направя? — мислеше си Ъндърхил. Керъл бе повече от щедра с времето си; беше добра с Джим, в това нямаше съмнение. Любовта, която иначе би вложила в брака си, през изминалата година бе насочена към него. Не мога вечно да се разправям с нея, не мога и да й кажа да се махне. Да се преместим в провинцията? Не, невъзможно — нямам толкова средства. Но пък не мога и да оставя Джим тук.
— Здрасти, Чарли — разнесе се тих глас.
Ъндърхил рязко вдигна глава. Сериозното деветгодишно момче бе седнало на земята и чертаеше нещо в студената пръст. Не вдигна поглед. Бе казало: „Здрасти, Чарли“, както си седеше спокойно в света оттатък оградата.
— Откъде знаеш името ми? — попита Ъндърхил.
— Зная го. — Момчето намести по-удобно крака и се усмихна спокойно. — Имате доста неприятности.
— Какво правиш тук толкова късно? Кой си ти?
— Казвам се Маршъл.
— Разбира се! Томи, синът на Том Маршъл. Знаех си, че ми изглеждаш познато.
— Даже повече, отколкото си мислите — тихо се засмя момчето.
— Как е баща ти, Томи?
— Виждали ли сте го напоследък? — попита момчето.
— За малко на улицата, преди два месеца.
— Как изглеждаше?
— Какво?
— Как изглеждаше господин Маршъл? — попита момчето. Странно, но така и не казваше „баща ми“.
— Съвсем нормално. Защо?
— Сигурно е щастлив — каза момчето. Господин Ъндърхил видя ръцете и краката му. Бяха целите в хванали коричка рани и драскотини.
— Няма ли да се прибираш, Томи?
— Измъкнах се да се видя с вас. Просто знаех, че ще дойдете. Страх ви е.
Господин Ъндърхил не знаеше какво да отговори.
— Онези малки чудовища — най-сетне промълви той.
— Може би ще мога да ви помогна. — Момчето нарисува триъгълник в прахта.
Ама че нелепица.
— Как?
— Бихте дали всичко, за да спестите всичко това на Джим, нали? Щяхте ли да застанете на негово място, ако можехте?
Господин Ъндърхил кимна, напълно втрещен.
— Тогава елате утре в четири следобед. Тогава ще мога да ви помогна.
— Как така да ми помогнеш?
— Сега не мога да ви кажа — отвърна момчето. — Свързано е с площадката. С всяко място, където има много зло. Усещате го, нали?
Нещо като топъл ветрец прелетя над голата полянка под уличната лампа. Ъндърхил потрепери. Да, дори в полунощ площадката изглеждаше зла, защото се използваше за зли неща.
— Всички ли площадки са такива?
— Някои. Може пък тази да е единствената такава. Може да зависи само от това как ти гледаш на нея, Чарли. Нещата са такива, каквито искаме да бъдат. Много хора си мислят, че това е прекрасна площадка. И също са прави. Може би зависи от това как гледаш на нея. Исках само да кажа, че Том Маршъл беше като вас. И той се тревожеше за Томи Маршъл, площадката и хлапетата. И искаше да му спести всички тези болки и страдания.