Момчето говореше като за някакъв съвсем чужд човек и от това господин Ъндърхил се чувстваше някак неудобно.
— Значи се договорихме — каза момчето.
— С кого?
— Предполагам, с площадката. Или с който я върти.
— Кой я върти?
— Никога не съм го виждал. Там, под трибуната, има офис. По цяла нощ свети. Яркосиня светлина, малко странно. Има бюро без нищо на него. И празен стол. На табелката пише УПРАВИТЕЛ, но никой никога не го е виждал.
— Би трябвало да е някъде наоколо.
— Точно така — каза момчето. — Иначе нямаше да съм тук, а и други нямаше да са там, където са.
— Говориш съвсем като възрастен.
Момчето бе поласкано.
— Искате ли да знаете кой съм в действителност? Изобщо не съм Томи Маршъл. Аз съм Том Маршъл, бащата. — Продължаваше да седи неподвижно на земята, посред нощ, под високата улична лампа, а вятърът леко развяваше яката на ризата му и навяваше прах. — Аз съм Том Маршъл, бащата. Зная, че ви е трудно да повярвате. Но е така. Боях се за Томи. Точно както вие сега се страхувате за Джим. Затова сключих сделка с площадката. О, има и други. Вгледате ли се по-внимателно, ще ги познаете сред останалите деца. По очите.
Ъндърхил примигна.
— По-добре бягай да си лягаш.
— Искате да ми повярвате. Искате това да е истина. Разбрах го веднага щом ви видях! Ако можете да си смените мястото с Джим, щяхте да го направите. Искате да го спасите от всички мъчения, да бъде на вашето място — пораснал, с всичко това далеч зад гърба.
— Всеки родител съчувства на детето си.
— Особено вие. Чувствате всяко ухапване и ритник. Е, елате тук утре. И вие ще можете да сключите сделка.
— Да си сменим местата? — Невъзможна, смешна, но и странно удовлетворяваща мисъл. — Какво трябва да направя?
— Нищо. Просто да играете на площадката.
— Цял ден?
— И да ходите на училище, разбира се.
— И да раста отново?
— Да, и да растете отново. Бъдете тук утре в четири.
— Утре съм на работа в града.
— Утре — каза момчето.
— По-добре иди да си лягаш, Томи.
— Името ми е Том Маршъл. — Момчето продължи да седи на земята.
Лампата угасна.
На закуска господин Ъндърхил и сестра му не разговаряха. Обикновено й се обаждаше по обед да побъбрят за това-онова, но днес не го направи. В един и половина обаче, след като така и не успя да сложи хапка в уста, набра номера. Когато Керъл вдигна, прекъсна връзката. След пет минути се обади отново.
— Чарли, ти ли звъня преди малко?
— Да — каза той.
— Стори ми се, че те чух да дишаш, преди да затвориш. Какво има, скъпи?
Отново се бе превърнала в грижовната Керъл.
— О, обаждам се просто така.
— Последните два дни бяха лоши, нали? Разбираш какво искам да кажа, нали, Чарли? Джим трябва да иде на площадката и да го поочукат.
— Да го поочукат, точно така.
Видя кръвта, гладните лисици и разкъсаните зайчета.
— И да се учи да удря и да понася удари. И да се бие, ако се наложи — каза тя.
— Да се бие, ако се наложи — промърмори той.
— Знаех, че ще премислиш.
— Да премисля — повтори той. — Права си. Няма друг начин. Трябва да бъде принесен в жертва.
— Ох, Чарли, ама че си странен.
Той прочисти гърлото си.
— Е, значи е решено.
— Да.
Интересно как ли ще стане? — помисли си той.
— Иначе всичко наред ли е?
— Да — отвърна тя.
— Мислех си… — каза той.
— Кажи.
— Ще се прибера в три — бавно каза той като човек, получил удар в корема и опитващ се да си поеме дъх. — Ще се разходим тримата, ти, аз и Джим.
Затвори очи.
— Чудесно!
— До площадката — каза той и затвори.
Вече бе истинска есен, с истински мраз и студен вятър. Само за една нощ дърветата се обагриха и започнаха да се освобождават от листата си; сега те кръжаха пред лицето на господин Ъндърхил, докато се изкачваше по стъпалата. Керъл и Джим го чакаха, скрити на завет от острия вятър.
— Здравей! — викнаха си те с много прегръдки и целувки. — Ето го и Джим там долу!
— Ето го и тате там горе!
Разсмяха се и той се почувства като парализиран от ужас от следобеда. Беше почти четири. Погледна към оловносивото небе, от което всеки момент можеше да се изсипе дъжд — небе от огън и жупел, от което духаше влажен вятър. Стисна силно ръката на сестра си, докато вървяха.
— Днес си много приветлив — усмихна се тя.
— Това е нелепо, разбира се — каза той, замислен за нещо съвсем друго.
— Какво?
Бяха стигнали площадката.
— Здрасти, Чарли! Здрасти! — Момчето на Маршъл стоеше горе на чудовищната пързалка и махаше, но вече без да се усмихва.