— Изчакай тук — каза господин Ъндърхил на сестра си. — Сега се връщам. Само да заведа Джим.
— Добре.
Той хвана ръката на момченцето.
— Хайде, Джим. Дръж се за татко.
Слязоха по твърдите бетонни стъпала и спряха на равното. Пред тях в магическа последователност бяха чертежите, гигантските дами, чудовищните фигури, изумителните числа, триъгълници и овали, начертани от децата в невъобразимия прахоляк.
От небето духаше силен вятър и той потрепери. Стисна още по-здраво ръката на момчето и се обърна към сестра си.
— Сбогом — каза той. И наистина го вярваше. Намираше се на площадката, вярваше и знаеше, че това е за добро. Беше готов на всичко за Джим. На всичко в този ужасен свят! А сестра му се разсмя в отговор.
— Чарли, ама че си!
После двамата тичаха, тичаха през прашната площадка, по дъното на каменното море, което ги притискаше от всички страни. После Джим викаше: „Тате, тате!“, докато децата тичаха насреща им, момчето от пързалката викаше, огромните дами се въртяха, обхвана го безплътен ужас, но знаеше какво трябва да направи и какво ще се случи. Далеч в другия край летяха футболни топки, свистяха бейзболни бухалки, мяркаха се юмруци, а вратата към кабинета на управителя стоеше отворена — с празно бюро, празен стол и самотна синя лампа на тавана.
Ъндърхил се препъна, затвори очи, падна и извика, тялото му се сви от гореща болка, устата му произнасяше странни думи, около него цареше пълен хаос.
— Ето те и теб, Джим — произнесе нечий глас.
Изкачваше се, изкачваше се със затворени очи по металните скоби на стълбата, като пищеше и викаше с пълно гърло.
Господин Ъндърхил отвори очи.
Намираше се на върха на пързалката. Гигантската синя метална пързалка, висока сякаш десет хиляди стъпки. Деца се тълпяха зад него, блъскаха го да продължава — пускай се, пускай се!
Огледа се и далеч в края на площадката видя човек с черно палто. А край портата стоеше и махаше някаква жена. После двамата застанаха един до друг, гледаха го, махаха и му викаха:
— Приятно прекарване! Приятно прекарване, Джим!
Изкрещя, обхванат от паниката от осъзнаването. Погледна ръцете си — малки и кльощави. Погледна към земята далеч долу. Усети, че от носа му тече кръв. Момчето на Маршъл изведнъж се озова до него.
— Здрасти! — викна то и го удари по устата. — Само дванайсет години ще прекараме тук!
Дванайсет години! Господин Ъндърхил усети как капанът щраква. Времето тече различно за децата. Една година е като десет. Не го чакаха дванайсет години детство, а цял век. Цяло столетие от това.
— Пускай се!
Лъхна го на риванол, мехлеми с камфор, фъстъци, дъвка, мастило, връв за хвърчило и глицеринов сапун, на тиква от празника на Вси светии, на маски от папиемаше, на заздравяващи рани; отвсякъде го бутаха, щипеха, блъскаха. Юмруци се вдигаха и спускаха, виждаше лисичите физиономии, а мъжът и жената край оградата продължаваха да махат. Изпищя, закри лице, усети кръв по пръстите си, почувства как го бутат към ръба, отвъд който бе пустота. Понесе се с писък надолу по пързалката, следван по петите от десет хиляди чудовища. Една мисъл прелетя в главата му миг преди да удари земята сред ужасната гмеж от драскащи нокти.
Това е ад. Истински ад!
Никой от сгорещената купчина тела не възрази.