Андрю Фукуда
Плячката
Ловът #2
На Обаачан
1
Мислехме, че най-накрая сме им се изплъзнали, но сме грешали. В същата онази нощ те се връщат и ни погват отново.
Чуваме група ловци само няколко минути преди да са достигнали брега на реката: под нощното небе се носят яростни крясъци, груби и остри като натрошени стъкла под нечии боси крака. Конят се изправя рязко с разширени ноздри и се озърта. Напряга мускули и се втурва в галоп с прибрани назад уши, а бялото на очите му блести като две нащърбени луни в необятната тъмнина.
Ние шестимата сграбчваме чантите си и завързваме към привързаната към брега лодка, а под нас краката ни се тресат. Въжетата са опънати и треперещите ни пръсти не успяват да се справят с тях. Бен се опитва да приглуши собствените си ридания, Епап вече стои в лодката и сякаш е замръзнал от страх с наклонена назад глава, заслушан в шумовете от тяхното приближаване. Кичури от косата му стърчат напред като вдигнати за капитулация ръце, разбъркани при дрямка, в която не е бивало да се отпуска.
Сиси освобождава въжетата. Замахва все по-бързо и настойчиво с всяка изминала секунда и от острието на ножа й се разнасят искри. Внезапно спира със застинало във въздуха оръжие. Взира се в далечината. Успява да ги види: десет сребристи точки, които бързат към нас по далечна ливада, а после се скриват зад един издигаш се по-наблизо хълм. Косъмчетата на тила ми настръхват и замръзват на ледени шушулки, които се трошат под вятъра.
Те се появяват отново, десет живачни капки, катерещи се по хълма с твърда целеустременост. Сребърни точки, живачни капки, какви странни сравнения, жалък опит от моя страна да превърна нещо всъщност ужасяващо, в безвредно, в описание, подхождащо на бижу. Но това са хора. Ловци. Идват, за да забият зъбите си в плътта ми, да ме оглозгат, да разръфат и погълнат органите ми.
Хващам по-младите момчета и ги изтиквам към лодката. Сиси се бори с последното въже, като се старае да игнорира носещия се към нас вой, хлъзгав и влажен от точещата се слюнка. Сграбчвам греблото, готов да го вкарам в действие в мига, щом Сиси пререже въжето. Секунди преди да е станало прекалено късно, тя успява и аз изтласквам лодката по течението. Сиси скача на борда. Реката ни обгръща и ни отдалечава от брега.
Ловците се струпват по протежението му, десет силни, но в същото време гротескни купчини от разтопена плът и сплъстена коса. Не разпознавам никого от тях — няма и помен от Алени устни, Коремни плочки, Върлината или Директора — но копнежът в очите им ми е прекалено добре познат. Породен е от влечение, по-силно от похот, всепоглъщащо желание да налапат и погълнат плътта и кръвта на хепър. Трима от ловците се хвърлят стремително в бързата река в отчаян опит да достигнат до нас. Главите им се показват над повърхността веднъж, два пъти и после потъват.
Останалите ловци ни следват по протежението на брега с часове. Стараем се да не ги поглеждаме, като се съсредоточаваме върху водата или дъските на палубата. Но няма как да пренебрегнем писъците им, издаващи незадоволено желание и натрапчива безнадеждност. Четирите момчета от купола — Бен, Дейвид, Джейкъб и Епап — седят сгушени под навеса през по-голямата част от нощта. Ние със Сиси стоим на кърмата и управляваме лодката с дълги пръти, като се държим далече от брега. С приближаването на зората облачното небе изсветлява лека-полека. Вместо да стават по-мудни с наближаването на изгрева и неизбежната им смърт, останалите ловци крещят още по-високо, а яростта им се усилва.
Слънцето изгрява бавно и бледата му светлина се прокрадва иззад облаците, филтрирано дифузно изгаряне. Така че ловците измират постепенно, на етапи, ужасяващо. Отнема почти час, преди да замре последният бълбукащ писък и от тях не остава нищо, което да бъде видяно, чуто или помирисано.
Сиси заговаря за първи път от часове.
— Мислех, че сме се отдалечили достатъчно. Реших, че сме видели последния от тях. — Едва сутрин е, а гласът й вече е изнемощял.
— Беше слънчево — обяснявам. — До бурята вчера. — Облаците и дъждът бяха направили деня тъмен като нощ и това е позволило на ловците да тръгнат часове преди здрач и да стигнат до нас.
Сиси стяга челюст.
— Тогава дано днес не вали — заявява и влиза под навеса, за да провери как са момчетата.
Реката се движи напред с подлудяваща настойчивост. Взирам се по протежението й там, където водите й се губят в далечината. Не знам какво лежи пред нас и тази несигурност ме изпълва със страх. На челото ми пада капка дъжд, после още една, докато вадичките дъждовна вода не започват да се стичат по шията ми и по настръхналите ръце подобно на релефни вени. Поглеждам нагоре. Над главата ми се движат тъмни перести облаци и в следващия миг дъждът започва да се лее подобно на коса стена. Небето е черно като ято гарвани в полунощ.