— Не! Не! — заяви и тази дума се заби в главата ми и ехото й никога няма да спре да кънти. — Не. — Обгърна лицето ми с широките си длани и насочи очите ми към своите. — Никога не говори такива неща. Никога не ги мисли. Никога вече.
Аз кимнах повече от страх, отколкото с разбиране.
— Никога не забравяй кой си, Джийн. — Притисна ръце още по-плътно към страните на лицето ми. Не мисля, че осъзнаваше силата, с която ме стискаше. — Идеален си такъв, какъвто си. Представляваш нещо повече от всички онези там навън. — Продължи да реди още думи и безброй клетви как никога няма да ме изостави, а после гласът му омекна, тонът му ми действаше успокоително, циркулираше из тялото ми, докато накрая не изпитах усещането, че се преля в моята ДНК. Задържа ме в прегръдката си докато не притихнах.
Липсващият ми зъб никога не беше открит. Вероятно го бях глътнал. Но седмици, месеци и дори години след това живях с непрестанния страх, че някъде там навън, в някоя забравена дупка, процеп или пукнатина лежи моят зъб, потъмнял и жълтеникав, в очакване да бъде открит. Също като мъчителното ми съществуване: безполезно и прикрито само за да излезе наяве някой ден.
И все пак. Въпреки че живеех в малка пролука между двата свята, прегръдката на баща ми беше като вселена, изтъкана от утеха, толкова необятна и дълбока като любовта. И онзи ден в неговите обятия аз дадох клетва, която така неусетно се сля с ежедневието ми, че бях забравил за съзнателното й произнасяне; докато десет години по-късно, плаващ с лодка по реката, не видях името си, издълбано в каменна плоча и не си спомних внезапно за нея, за да я подновя: баща ми беше моята вселена и ако някога изчезнеше, щях да го търся до края на света.
4
Идва нощта. А с нея спада и градусът на празничното настроение. Сушата е обгърната от сумрак, а реката, преди гладка като тепсия, е изпълнена от подводни течения. По брега танцуват бели вълни като някакви ефимерни призраци. Никой не споменава думата ловец, но страхът, пораждан от нея, присъства непрестанно в тревожно сбръчканите ни чела, в очите, които притеснено оглеждат сушата, в напрегнатите гърбове, които няма да се отпуснат за отмора през тази нощ. Въпреки че не сме яли от дни, телата ни са се настроили към липсата на хранителни вещества и разчитат на запасите си. Но много скоро — най-много до два дни — тези запаси ще се изчерпат и ще започнем да рухваме един по един.
Сиси точи кинжалите си с очи, приковани в речния бряг. Епап крачи напред-назад с дневника на Учения в ръка, като периодически прехвърля страниците. Когато се случва, става мигновено.
— Сиси… — шепне Дейвид с широко ококорени очи.
Трима са. Тичат в стегната група, на километър и половина зад нас са и се движат по протежението на брега. Движат се на четири крака като маймуни с ръце, достигащи до земята, загребват пръст и се оттласкват скок след скок. Онзи отпред изостава, но се присъединява към другите двама отзад. Новият водач заема мястото си начело. Ясно ми е какво правят: използват инерцията един на друг, правят всичко възможно да намалят съпротивлението и да употребят попътната струя на водача. Тичането в колона би означавало, че ще увеличат общата скорост на групата с най-малко десет процента — значително предимство при пътуване, покриващо стотици километри.
Само след секунди вече са се изравнили с нас. Видът им е ужасяващ. С настъпването на нощта кожата им, която частично се е разтопила на дневната светлина, както се случва, ако загреете пластмасов предмет във фурната, се е втвърдила в безформени гънки. Тук-там по телата им има участъци, покрити с коса, която виси на грозни кичури. Не, не е коса; това са останките от слънцезащитните им плащове, които са се примесили с омекналата полуразтопена кожа. Превърнали са се в дрипави подивели животни с пяна по устите, вееща се от костите им разложена кожа и оголели стъпала, набиващи здраво в земята. Въртят очните си ябълки, за да хвърлят поглед — изпълнен с копнеж и решимост — към нас.
Третият ловец ми се струва бегло познат. Някъде зад гънките разтопена плът е лице, което почти разпознавам. На гърба му има голяма чанта — всъщност на гърбовете и на тримата — натъпкана с нещо, приличащо на тежка екипировка и въжета. Трябва да носят поне тон багаж. Невероятната им мощ е ужасяваща и неизмерима.