Момчетата се обръщат към нея, а по лицата им се изписва объркване.
— Сиси? — обръща се Бен към нея. — Какво…
— Джийн няма да дойде с нас — обяснява Сиси, без да откъсва поглед от мен.
— Какво? Какво имаш предвид?
Гласът й е спокоен.
— Изток е неговата посока. За него е определен пътят до Учения.
— Не — възпротивява се Дейвид, а гласът му кипи от емоции. — Той е един от нас. Остава с нас…
— Той е Ориджин — прекъсва го тя. — Неговият път е различен от нашия.
— Сиси — казва Бен — той иска да дойде с нас и…
— Не оставяйте Джийн да умре — произнася тя. — Джийн е Ориджин. Той е лекът. Трябва да остане жив. Трябва да поеме на изток. Нищо не е по-важно.
Лицата на момчетата пребледняват. Но широко разтворените очи и безмълвно потрепващите устни издават нежеланото признаване на факта, че Сиси е права.
— Той трябва да открие Учения — продължава с решимост и спокойствие. — Именно това желае Учения, такъв е бил планът му от самото начало. Не можем да допуснем чувствата ни… — лицето й става твърдо като кремък — да се изпречват на верния път. — Гледа ме съсредоточено с ъгълчето на окото си и за първи път гласът й затреперва заради вътрешната битка и изпитваната болка. — И дълбоко в душата си Джийн също иска това.
Момчетата ме поглеждат. И сега Бен вижда нещо друго на лицето ми, различно изражение, което кара долната му устна да затрепери, а очите му да се напълнят със сълзи.
— Джийн? — произнася въпросително и въпросът му увисва във въздуха, брулен от вятъра.
Сиси приближава към мен, а изражението й е непреклонно.
— Той иска баща си. Нищо — и никой — няма по-голямо значение за него. Не можем да му го откажем. Трябва да го оставим да си тръгне. — И сега тя стои точно пред мен, толкова близо, че успявам да зърна пукнатините в коравото й изражение. Меките процепи, където личи болката.
— Би вървял до края на земята, за да го намериш, нали, Джийн?
Момчетата зад гърба й се взират в мен. Небето над тях е наситено синьо, няма нито едно облаче. Бен започва да ридае, а Епап го прегръща утешително през раменете.
— Няма да ви напусна — заявявам.
— Трябва — отвръща Сиси. Няма да позволя да останеш.
— Приключих с изоставянето…
Тя притиска пръст към устните ми и ме кара да замълча.
Отразяваната от гранитния купол слънчева светлина озарява дълбоките извори, които представляват ирисите й. Помня първия път, когато видях тези кафяви очи на екрана ми в училище. Случи се, когато тя избра номерата от лотарията за Лова на хепъри. Минали са толкова много дни, а аз още помня всички подробности за тези очи, макар и видени през дигиталните пиксели на екрана, невероятната им смесица от сила и нежност.
И именно това усещане създава ръката й върху лицето ми. За сила и нежност.
— Джийн — шепне и гласът й най-накрая я издава. Преглъща с усилие. — Върви. — За миг решителният й взор отстъпва място на бегло колебание. Прави пауза, сякаш ми дава възможност да заговоря. Но аз не казвам нищо. Тя затваря очи и се обръща обратно към момчетата.
Аз не помръдвам. После с движение, което като че отнема часове, пристъпвам към въжената стълба. Вече нищо не е материално, нито гранитът под мен, нито краката ми, нито тялото ми. Имам усещането, че следващият порив на вятър ще ме понесе нагоре, не точно ще ме отвее, а по-скоро ще ме разгради кост по кост, докато от мен вече не е останало нищо.
— Джийн! — крещи Дейвид. — Отново ще те видим. Някой ден. Нали?
Кимам. Той ми се усмихва в отговор и аз усещам как устните ми се извиват от само себе си и се разделят, за да оформят усмивка. Това не го знаех, не ми беше ясно, че усмивката може да изразява печал. После правя нещо, което баща ми винаги ме е предупреждавал да не правя. Вдигам бавно ръка и махам едва-едва. Те помахват обратно, всички до един, очите им са влажни.
Придърпвай надолу от бремето на натежалото ми сърце, аз стъпвам на по-долния напречник и после на по-долния. Образът на Сиси и момчетата е заменен от този на твърдата гранитна стена, изникнала пред мен, докато слизам по стълбата. Стъпалото ми намира следващия напречник, и следващия, и следващия и ето, че отново съм сам на света.
39
Движа се усилено и бързо. Така е по-добре, с бясно препускащо сърце, бели дробове, молещи за глътка въздух и съзнание, устремено към онова, което лежи пред мен, а не към онова, което оставих зад гърба си. Аз съм миниатюрна точка, която се придвижва през необятността, забравена територия, опразнена от спомени, застинал в позиция, която никога няма да се промени.