Когато слънцето започва да залязва, обувките ми вече не газят по твърдия гранит, а по мекия килим на гората. След дърветата е по-студено и по-тъмно, сякаш здрачът се е настанил там преждевременно. Продължавам да спазвам енергичната крачка, нетърпелив да натрупам километри зад гърба си.
Но плътно разположените дървета и сходният им вид ме дезориентират и ме карат да се въртя в кръг. Гледам към небето за насока, но високите секвои растат гъсто една до друга и позволяват да зърна само откъслечни участъци от небето, пречат да установя позицията на слънцето. Дори не знам накъде е изток. Цветът на небето ме тревожи, оттенъкът му вече не е син, а е озарено от огненочервените отблясъци на залеза.
Нощта започва да пада.
Аз съм градско момче, не съм свикнал да се ориентирам в пущинака. Забързвам, в очните си ябълки усещам напрежение от нарастващата паника. Десет минути по-късно съм принуден да приема онова, което отричам от повече от час. Изгубен съм, вътрешният ми компас не става за нищо. Вече не знам дали вървя към Мисията или се отдалечавам от нея. Изразходвах скъпоценно време.
С тревога забелязвам, че няколко звезди вече блещукат по сумрачното небе. Нощта се спуска върху света. В същия този миг някъде под краката ми, в планинската пещера, стотици здрачници чакат чезненето на деня и настъпването на нощта. Тази мисъл ме изнервя до крайност. Не след дълго здрачниците ще започнат да се изкачват по стените на пещерата, да се вкопчват в пълзящата растителност и да изникват през отворите, през които влизат сноповете светлина денем. Ще се изсипят навън в невъобразимо огромна маса, ще покрият планинските склонове като надигаща се черна мазна течност, докато се надпреварват към Мисията.
Надявам се Сиси и момчетата да са се справили добре и да са достигнали невредими до Мисията. Надявам се да успеят да убедят момичетата да се качат на влака и те самите да имат възможност да напуснат преди пристигането на здрачниците. Докато вървя, на плещите ми започва да тежи все по-голямо чувство за вина. Задето ги изоставих. По същия начин, по който зарязах Ашли Джун, предадох и тях. Вървя по-енергично и по-бързо, защото изпитвам потребност умората да заглуши мислите ми.
Половин час по-късно се облягам на ствола на едно дърво, дишам учестено и оглеждам притъмнялата гора. Досега би трябвало да съм от другата страна на планината, на километри далеч, на безопасно разстояние от техния маршрут и с вятър, духащ в гръб. А не изгубен и уплашен в тъмнината и тишината на гората. Преди няколко дни, когато Клеър ни водеше, тук гъмжеше от живи същества. А сега ме обгръща зловеща тишина. Като че всички обитатели са почувствали прииждането на здрачниците и вече са побегнали.
Когато учестеното ми дишане се поуспокоява, долавям далечния ромон на поток. Запрепъвам се към него не защото съм жаден и ми е нужна вода, а защото си спомням, че само на петдесет метра от дървената хижа минава поток. Може би е същият.
Бълбукащ и бързо течащ ручей е. Навеждам се и наплисквам лицето си. Ледената вода ме изтръгва от облака на замаяност, в който се намирам и ме запраща в безоблачните полета на бдителността.
В главата ми се оформя идея. За изход. Не е съвършена; всъщност е далече от такова определение. Но тъй като температурата пада рязко и студът пролазва по гърба ми, аз осъзнавам, че това не само е приложим метод, но е и единственият. Слагам раницата на гърба си, затягам каишите и затичвам успоредно на реката. С широко отворени очи, които следят за хижата.
Защото вътре в хижата е делтапланерът на баща ми.
Почти отминавам хижата само на метри разстояние от нея. Единичен вой е онова, което ми помага. Носи се в нощното небе и идва плашещо отблизо. Кара ме да се закова на място. И точно тогава я виждам, не хижата, не веднага, а само просеката. След секунди вече прекосявам просеката и се озовавам на предната веранда на хижата.
Докато завъртам топката, хор от още викове, мъжки и женски, се извисява в небето, кънтящ от безумен копнеж. Оглеждам гората, ограждаща просеката. Никакво движение. На изток от мен просеката внезапно преминава в стръмен скалист участък. Там духа силен вятър. Това е мястото, от което баща ми е отлетял с делтапланера. От ръба на скалата, нагоре в небето, реещ се над пустошта. И това е мястото, от което аз трябва да полетя.