В хижата е тъмно. Вадя Светило от раницата си и го задействам. Делтапланерът е точно където си спомням, че го видях, окачен на стената на спалнята. Сега, когато се налага да го използвам, ми изглежда не така солиден и в същото време тромав. Оглеждам го, като се старая да схвана идеята зад безумието от каиши и пръчки. Не намирам никаква логика. Трябва да има и нещо друго. И в този миг си припомням. Отварям раклата с дрехи и вадя странния на вид елек, който бях забелязал няколко дни по-рано. Разкопчавам ципа като се опитвам да разгадая предназначението на куките и карабинките, които висят от дрехата. Обличам елека и прекарвам краката през коланите. Сега в делтапланера има повече логика: куките се закачат към противоположни куки, а карабинките съвпадат с други като тях в същия цвят.
Вик отвън кара прозорците да задрънчат.
Стъклото вече представлява гладка черна повърхност. Нощта се е просмукала в небето.
Като че с цел официално да се обяви падането на мрака, планината е огласявам от писъци. Но сега са по-силни, дращят по стъклата като нокти по парче лед. Дочувам приглушен пукащ шум, като че от трошенето на клечки за зъби — отнема ми минута, преди да осъзная, че това са далечни звуци от падането на дървета, стволовете им биват поваляни от ордите здрачници. Миризмата на хепъри, която се носи из планината ги кара да обезумеят.
Оставям делтапланера на леглото и изтичвам навън. От верандата успявам да видя как прогресира масовото им настъпление. В далечина високите дървета се тресат.
Идват. Движат се насам. По грешка или по предварителен план хижата се намира директно на пътя им.
Тичам обратно вътре. Обмислям да спусна капаците и да се укрепя в хижата. Но незабавно отхвърлям тази идея — тази хижа има толкова шансове да издържи на нападение на здрачници, колкото и кутия кибрит на пожар. За секунди ще превърнат постройката в купчина трески.
Взимам делтапланера и се придвижвам странично по коридора, за да го изнеса навън. Около мен вее свиреп студен вятър и усилва ехото от техния вой.
Сега или никога, готов или не. Избирам сега и влагам надежди в готов.
Закачам една кука на съответстваща кука на делтапланера. Тръгвам към ръба на скалата още докато свързвам карабинките една с друга и прекарвам различни въжета през отвори, всичко е плод на предположение и в никакъв случай не съм убеден в онова, което върша. Мога само да се надявам, че застават, където се очаква, че трябва да бъдат.
Земята под мен започва да вибрира.
От гората зад гърба ми и встрани от мен се носят писъци. Звучат малко по-различно, възторжени са, стонове на приятна изненада, на неочаквано откритие.
Тичам. Висящи, още незатегнати карабинки се удрят в тялото ми, като че някое нетърпеливо дете ме потупва с длан — погрижи се за мен, погрижи се за мен, погрижи се за мен — но вече е прекалено късно за това. Всичко, което усещам, са острите им като бръснач писъци, които се врязват не само в тъпанчетата на ушите ми, но и в кожата на гърба ми, в кожата на стъпалата, като докопващи ме нокти на протегнати пръсти. Дърпам металното кормило на делтапланера над главата си, като се старая да не се препъна докато тичам. Едно-единствено залитане сега би представлявало ужасна грешка.
Започва да ме обгръща море от тъмнина.
Не поглеждай назад. Не поглеждай встрани. Просто следи с поглед ръба. Тичай към ръба, тичай, тичай, тичай.
Ето го и него, ръбът на скалата ме връхлита. Отвъд е зяпналата паст на нищото. Не ми е ясно какво се очаква да правя с делтапланера, но вече е твърде късно за умуване. Земята се тресе, въздухът е пронизван от хиляди стонове на копнеж и аз се хвърлям през ръба в зейналата бездна с бездънната й чернота.
И точно в мига, когато го правя, чувам вик, зад гърба ми се откроява една-единствена дума. Джийн!
Летя надолу, размахвам крака в празното пространство, след като там вече е изчезнала опората на скалата. Няма вятър. Делтапланерът плющи като ранена птица, крилете му тракат истерично. У мен се надига смразяваща паника.
Изведнъж задухва ужасяващ вятър. Делтапланерът се понася с него с почти доловимо за ухото съответствие. Нощният въздух — някога така празен — внезапно придобива плътността на пищен килим под мен и ме издига в небето.
Със сърце в гърлото и с ръце, стиснали кормилото така силно, че кокалчетата ми са побелели, аз хвърлям поглед надолу. Здрачниците се изсипват от ръба на скалата и падат право в черната пропаст. Делтапланерът се заклаща. Насочвам погледа си към кормилото и се съсредоточавам върху шеметната задача, която стои пред мен. Накланям тялото си ту в една ту в друга, посока и изпробвам принципите на летене на внимателно обмислени етапи. Усвоявам бързо повечето неща и скоро придобивам усет за управлението на делтапланера. Всичко се получава бавно и плавно, без резки движения и внезапни маневри. Не е прекалено трудно, щом веднъж надделееш уплахата.