Всъщност е доста стимулиращо. Усещането да се извисявам във въздушната шир, изненадващо галещият свеж вятър върху лицето ми. Далече под мен от планината изниква колосален водопад и от планината се излива река Неде. Блести там долу като сребриста нишка, показваща посоката стрелка, сочеща на изток. Към Обетованата земя. Към баща ми. Ако вятърът задържи посоката си, ще се справя лесно.
Хвърлям един последен поглед назад към планината. Луната вече сипе млечната си светлина върху планинските склонове и аз успявам да зърна одеялото от сребристи и черни точки, което се спуска по тях като плащ. Вътрешността на планината бълва вълна след вълна здрачници. Не след дълго ще се стигнат до Мисията.
Постарах се да не мисля за тях, но съзнанието ми неволно се насочва към Сиси и момчетата. Досега вече трябва да са се добрали до Мисията. За миг ме изпълва празнота, по-всеобхватна от нощното небе.
Взирам се право напред. На изток. Някъде там, отвъд обсега на зрението ми се намира баща ми.
Питам се колко момичета е успяла да убеди Сиси да се качат на влака.
Хрумва ми, че баща ми ще е почернял, след като вече не му се налага да се крие от слънцето. И вероятно ще е понапълнял около кръста, като се имат предвид всичката храна и напитки, които е консумирал.
Чудя се дали Сиси и момчетата вече са на влака. Дали момичетата от селото се тъпчат вътре заедно с тях, докато локомотивът набира обороти.
Баща ми сигурно ще има брада или мустаци или може би само наболи косми. Ще има окосмяване по ръцете и краката. Торбичките под очите му ще са се смалили или изобщо ще са изчезнали благодарение на месеците и годините дълбок и спокоен сън. Ще изглежда различно — моят баща, но освободен от маските, носени с години, ще е показал истинската си и неподправена същност.
Искам да знам дали Сиси и момчетата са добре. Чудя се наясно ли са за огромния брой здрачници, устремили се към тях.
За пръв път в живота си наистина ще видя баща ми да се усмихва. Ще стана свидетел на най-съкровените емоции, които се е научил да потулва. Ще зърна как устните му се извиват, как зъбите му блестят с вече отработена естественост, как проблясват очите му. Ръцете му ще останат спокойно спуснати встрани от тялото му, защото вече няма да изпитва потребността да чеше китките си в преструвка. Именно това ще направи, като ме види. Ще се усмихне. Ще се усмихне, облян от слънчевата светлина и няма да е принуден да се скрие в сенките.
Питам се дали Бен не е прекалено уморен от целодневното ходене. Дали Дейвид се е сетил, че ще му трябват ръкавици и шал, защото проникващият в отворените клетки на влака вятър ще е суров и режещ. Чудя се дали ръката на Сиси е по-добре и дали се е преборила с инфекцията. Чудя се дали мислят за мен, както аз за тях. Чудя се дали Сиси изпитва потребността да е с мен. Както аз да съм с нея.
Над мен блещукат звезди и създават усещането, сякаш са на една ръка разстояние. Като че мога да се протегна, да ги откача от местата им и да ги наблюдавам как се сипят надолу като снежинки.
Устремявам поглед на изток. Зървам баща ми, окъпан от топлите слънчеви лъчи, сияещ и неясен като фантазия. Виждам го как чезне и избледнява като всички сънища на ярката утринна светлина.
Стискам кормилото по-здраво. После насочвам краката си на една страна и накланям тяло. Звездите се завъртат около мен, докато извивам делтапланера, луната подскача като топче, прикачено на канап. Сребристата река се върти под мен. И в следващия миг планината е пред мен, върхът й е килнат на една страна като наклонена от изненада и объркване глава.
Летя на запад.
Обратно към Мисията.
40
Мисията е сгушена между два хребета на планината и аз я пропускам при първото минаване. Мостът — по-точно двете му половини, изправени като подпори за книги, — се оказва безценна отправна точка. Кръжа наоколо и зървам няколко светли точки в тъмната гръд на планината. Приближавам, докато Мисията не изплува от мрака и не различавам меко озарените къщи. Погледнато отгоре, селото ме изненадва с малките си размери и старомодния си вид.