Вече съм заключил с примирение и немалка тревога, че приземяването, уви, ще бъде неугледно, вероятно болезнено, потенциално фатално и зависещо от огромна доза късмет на начинаещия. Имах много време да го обмисля — около петнайсетте минути, които ми бяха нужни да долетя обратно — и вече заключих, че най-добрият вариант е да кацна в стъкленото езеро в далечния край на Мисията. Но нещо, което изглеждаше толкова добра идея, всъщност е невероятно трудно за изпълнение. От тук горе езерото е с размера на дребна монета — нелепо малък терен за приземяване, ограден от неравни гранитни скали и гъста иглолистна гора с дървета, стърчащи нагоре също като ножове.
Приземяването в езерото създава усещането за сблъсък с ледена стена. Солената му вода не поддава. Краката ми, а после и тялото са посрещнати от метален шредер, докато се плъзгам по повърхността му. Планерът внезапно прониква в дълбините и светът ми е обърнат надолу с главата и с вътрешната си част навън сред студ, тъмнина и безбройни мехурчета. Напълно дезориентиран, аз се разкопчавам и се изтръгвам от елека, а после изритвам потъващия делтапланер. Наблюдавай мехурчетата, следвай ги нагоре, наблюдавай мехурчетата. Пробивам повърхността му и откритият свод на нощното небе се разстила над главата ми, пълен с кислород.
Плувам до брега на езерото и извличам навън подгизналото си и омаломощено тяло. Студ. Трябва да побързам, крайниците ми треперят като клоните на дърво по време на буря, съзнанието ми започва да се поддава на несвързани и случайни мисли. Препъвам се на нестабилните си крака, а зъбите ми тракат. Насочвам се към най-близката къща с ръце, притиснати към гърдите и длани, пъхнати под мишниците. Замръзналите ми пръсти едва успяват да обгърнат бравата. Вътре е тъмно. Отварям със замах един шкаф, хвърлям мокрите дрехи и навличам сухи.
В този момент осъзнавам, че още не съм видял жив човек.
Изтичвам навън с тракащи зъби.
Оглеждам площада; нищо не помръдва, наоколо няма никого. Точно когато решавам, че Сиси е успяла да убеди всички да напуснат, забелязвам група момичета. Сънливите им очи под спуснатите клепачи се разширяват от изненада, когато ме виждат.
— Къде са приятелите ми? — питам. Първите ми произнесени от часове насам думи звучат остро и нервно.
Момичетата само се взират предпазливо в мен.
— Чухте ли ме? Приятелите ми: Сиси, Епап, другите момчета. Добраха ли се до тук? Виждали ли сте ги?
Но те ме наблюдават с празни погледи, настоятелността в тона ми не им е повлияла. С изключение на една. Тя изглежда като вцепенена.
— Стигнаха ли до тук? — питам я.
Тя кима.
— Къде са? — питам.
— На гарата — обяснява тихо. — Повечето от тях.
— Как така повечето от тях?
Тя стиска полата си и мачка плата с ръка.
— Какво става? — настоявам. У мен се надига тревога.
— Не мога да кажа повече. Не мога — заявява и напряга тяло.
— Какво става тук? — питам още по-настоятелно. И когато никоя не отговоря, след като никоя дори не среща погледа ми аз затичвам към гарата.
— Качете се на влака веднага! — крещя към тях през рамо. — Ако искате да живеете, трябва да се натоварите на влака!
Гарата кипи от активност. Както изглежда, половината село се е стекло и разтоварва вагоните. Все още разтоварват вагоните.
— Сиси! — крещя.
Множество лица се обръщат към мен, закръглено и сънено лице след закръглено и сънено лице. Но от Сиси и момчетата няма и следа.
— Епап! Дейвид!
Всички спират да се движат и се обръщат, за да ме погледнат. По лицата им пробягва изненада, но никой не заговаря.
И тогава я чувам от другата страна на влака. Сиси крещи.
— Насам, Джийн! Насам. Побързай… — Прекъсната е от изплющяването на шамар.
Това кара краката ми да се задействат. Тичам по платформата, като бутам настрана контейнери и генератори и прескачам струпани маркучи. Група старейшини са се скупчили в този край, като оформят стегната групичка.
Спирам пред тях, дишайки учестено. Старейшините се раздалечавана като отваряш се цвят на Венерина мухоловка и ме обкръжават. И именно тогава ги забелязвам. Всички са завързани вътре във вагона. Сиси и момчетата. Почти всички момчета.
— Къде е Бен? — питам.
— Кругман държи Бен в офиса си — обяснява Сиси. От едната страна на лицето й има синина. Ожулените й и изранени ръце са вързани над главата й, прикачени към един от металните пръти. — Не желаят да ни послушат. Хванаха ни и ни принудиха да се качим на влака.