Намиращият се до нея Дейвид трепери и е на косъм да заплаче. Джейкъб е вързан от другата страна на вагона. Виждам въжетата, които ги държат в плен. Епап изглежда в най-тежко състояние. Сам е в ъгъла, а очите му са червени и почти затворени от подпухване. Повален е на една страна в полусъзнание, а ръцете му са вързани зад гърба. Забелязвам, че в другия ъгъл има още някой. Момиче, чиито очи блестят, като че възвърнали живота си. Клеър.
Обръщам се към старейшините.
— Добре, добре — заявявам. — Държите ни. Предаваме се. Ще се качим на влака. Ще си тръгнем незабавно.
Те се намръщват озадачено. Очакват съпротива, а не капитулация.
— Само доведете Бен. После можете да ни изпратите по пътя ни.
— Чудесно — отвръща един от старейшините. — Качвай се веднага.
— Ще се кача веднага щом доведете Бен — отговарям.
На лицето на старейшината цъфва топла усмивка и го прорязват бръчки.
— О, добре — отвръща. — Както кажеш. Но може да отнеме час или два да го доведем до тук. Да кажем общо три часа.
Застаналите в кръг мъже се изкикотват.
Поглеждам към Сиси. Тя клати глава. Няма да се получи, казват ми очите й.
Пробвам с различна тактика.
— Чуйте ме много внимателно — заговарям. — Нека ви го кажа по-ясно. Трябва да напуснем незабавно.
— Защо реши така? — пита старейшината.
— Те идват.
— Кои?
— Здрачниците.
Старейшината се усмихва. Сочи към Сиси.
— И тя така твърди. О… Толкова сме уплашени. О… Здрачниците плават по реката в спретнатите си малки лодки.
— Редно е да сте уплашени. — Взирам се в развеселените им лица, докато усмивките не изчезват от там. — Защото аз ги видях. В момента са в планината. Препускат към нас, докато си приказваме тук, покриват склоновете й като лавина от черен копнеж. До минути ще са дошли.
За секунда, две, три те остават притихнали. Тишината е нарушена от шумен смях.
— Добре изиграно, господинчо, добре изиграно — прогърмява гласът на старейшината. — Трябва да призная, че за миг почти се хванахме. — После спира да се смее, а тонът му става съвсем различен. — Но не лъжеш достатъчно добре, дори не наполовина достатъчно добре. — Лицето му става сериозно. — А сега се качвай на влака.
— Първо доведете Бен. Междувременно момичетата също трябва да започнат да се товарят.
— Какво имаш предвид? — пита едно от момичетата. Онази с луничките е. Гласът й е плах и изпълнен с боязън, сякаш сам си няма доверие. Пренебрегва погледите на старейшините. — Кажи ми.
Старейшините се обръщат към нея.
— Ти мълчи…
— Всички трябва да отпътуваме — крещя сега, насочил вниманието си към момичетата. — Влакът е начинът ни да оцелеем. Единственият начин. — Забелязвам, че момичетата слушат съсредоточено, като се привеждат леко напред. — Мислите, че здрачницата от Познавариума беше страшна? Представете си десетки такива. Представете си стотици от тях да се разпиляват из селото — крещя, а те потрепват. — Сега си представете как ви сграбчват и ядат плътта ви. Както със сигурност ще сторят до петнайсет минути.
Едно ниско момиченце на не повече от седем, което стои близо до нас, започва да плаче. Луничавото момиче полага успокояващо длан на рамото й, но ръката й е бледа и трепери.
— Не го слушайте! — крясва един старейшина. — Не обръщайте внимание на наглите му лъжи!
— Напротив, слушайте ме! — надвиквам го аз. — Запалете локомотива. Започнете да снижавате моста. Незабавно трябва да потеглим!
Никой не помръдва.
И в следващия миг: единственото, което би подействало.
Към нощното небе се извисява вой с пълно гърло.
Не е звук, издаван от вълк или друго животно и не е предизвикан от усещане за самота. Това е звученето на извратен импулс, изпълнен с неистов копнеж. Кипи от емоции, но не такива, характерни за човешко същество. Секунда по-късно към него се присъединява друг стон и после още един, докато от притъмняващото небе не завалява експлозия от зверски крясъци.
Лицата на старейшините се изцеждат от всякакъв цвят, а очите им се разширяват, когато осъзнават предстоящия кошмар. Предприемат нещо много странно. Не нареждат на момичетата да се качат на влака. Самите те не се качват. Просто се завъртат и мълчаливо се отдалечават като изпълнители, които са били освиркани и се оттеглят от сцената, а израженията им излъчват пълен шок. Старейшините се затътрят през полето обратно към селото. Право към воя.