— Да отидете по-далече би било чисто самоубийство — казва тя, докато диша учестено. — Чуйте писъците. Върнете се при влака.
— Отиваме в офиса на Кругман, за да приберем Бен — обяснява Сиси. — Не тръгвам без него.
Двете момичета се взират една в друга. Клеър плюе на земята.
— В такъв случай идвам с вас. Мога да помогна. Знам най-краткия път до там. И обратно.
— Клеър… — намесвам се аз.
— Хайде — казва Клеър. — Няма време за губене. — Тя затичва с ясното съзнание, че ще я следваме, завива по различни улички и се промъква през тесни пространства около къщите. Подвижна и пъргава, тя пресича трудни за преминаване пространства, минава през различни сгради и прескача огради. От време на време се натъкваме на групи момичета, които бягат по улиците, доколкото това им е възможно с лотоските им крака и крещят.
— Вървете на гарата! — поръчвам им. Но дори когато ги виждам да се поклащат натам, ясно ми е, че нямат шансове да надбягат здрачниците.
Които са навсякъде и никъде. Все още не съм зърнал нито един, въпреки че воят им цепи селото. По растящата сила на виковете им съдя, че още прииждат, безкраен поток от здрачници. Подтиквани са от мириса на кръвта ни, докато препускат по улиците, нахълтват в къщите, през дрехите ни, през кожата ни, през мускулите и телесната мазнина, през вътрешни органи и кръвоносни съдове.
— Насам! — подканва ни Клеър с приглушен глас и ние се втурваме по улицата.
През две къщи от нас едно момиче изскача от вратата. Писъците са я накарали да напусне скривалището си. Объркана и несигурна е, когато се обръща към нас. Така и не вижда… черния силует, който я сграбчва. С времетраенето на едно примигване неразличима тъмна фигура замахва отстрани, поваля я и я затътря обратно в къщата, а вратата е натрошена на трески. Писъците на момичето се смесват с воя на здрачниците в зловещ хор.
Хващам Клеър за ръката и я дърпам. Ръката й е отпусната и тътри крака шокирано.
— Офиса на Кругман. Мисли само за това, Клеър. Отведи ни там!
Тя кима, но тялото й не я слуша. Започва да трепери и стрелка поглед в различни посоки в опит да намери логиката в свят, който е станал мрачен, черен и кървав. Дърпа шала от шията си и го омотава на главата.
— Какво правиш? — питам.
— Бялата ми коса издава мястото ни в тъмното.
— Не. Привлича ги миризмата на кръв — обяснявам, взимам шала и го връщам обратно на шията й. — И в този момент това е нашето предимство. Знаем точно къде се намират. Когато крещят, значи има кръв и те са там. Ние ще стоим далече от крясъците.
Тя кима трескаво, а долната й челюст трепери.
— Дръж се до мен, Клеър, и ще си добре. Защото тези неща са ми ясни. Оцелявал съм след техни атаки и преди. Знам как се придвижват, къде, защо, кога. Погледни ме, Клеър! Погледни ме в очите!
Тя го прави и аз вливам в бездните, изпълнени със страх, представляващи нейните очи, целия кураж, с който разполагам. Почти успявам да чуя кръвта, бушуваща във вените й. Тя кима бавно и поема дълбоко въздух.
— Насам — заговаря. — Почти стигнахме. — Когато поема напред, краката й отново са започнали да се подчиняват. Писъци — понякога единични, а в повечето случаи групови — огласяват нощта и ние сме принудени да заобикаляме или да отстъпваме от тях.
Неясни тъмни силуети се стрелкат из селото смущаващо близо. Две момичета се мъчат да се измъкнат през прозореца на една къща, крещят за помощ и гледат умолително. Заклещили са се в рамката на прозореца и блъскат с ръце по външната страна на стената. Внезапно телата им се изопват, от устните им се носят безмълвни писъци, а клепачите им се скриват зад очните ябълки, от които се вижда само бялата част заради агонията им. После телата им рухват рязко и увисват, отпуснати пред прозореца, подобно на простряно пране, преди да бъдат изтеглени обратно вътре.
Не се бавим. Тичаме, като от време на време кривваме в по-тесни улички.
— Насам — обажда се Клеър и изведнъж се озоваваме на открито, тичаме през полето право към крепостната стена. Кабелът над главите ни, който минава от центъра на селото до офиса на Кругман в ъгловата кула е като насочваща стрелка. От панорамните му прозорци струи светлина, наподобяваща ореол.
41
Втурваме се нагоре по спираловидното стълбище с крака, тропащи по стъпалата и ръце, плъзгащи се по парапета. Зловещо празно и тихо е. По средата на пътя Клеър ме сграбчва за ръката и ни кара да спрем. Отгоре се носи тихо пеене.