— Джийн! — казва Сиси.
Аз не й обръщам внимание. Имам нужда да науча.
— Там е дворецът на Владетеля, нали? — крясвам. — Влакът не води към нищо повече от затвор за хепъри. Прав съм, нали?
Кругман се изкикотва.
— Дайте на момчето курабийка, моля. Наградете малкия детектив с усмихнато личице. — Той бърше вадичка сълзи.
— Това е само върхът на айсберга — добавя. — Смяташ се за толкова умен, че си способен да разкриеш всичко. Искаш ли истината?
Клеър писва. Един здрачник, блед и искрящ като луната, се плъзва по прозореца като пиявица. Не може да ни види през огледалното стъкло; поспира на място, а лицето му е точно пред стоящия неподвижно Кругман. Отвън черна вълна от здрачници се изсипва върху крепостната стена.
Кругман бърше носа си с опакото на ръката.
— А сега истината — заявява с треперещ глас. — Специално за вас, напълно неподправена. Подгответе се, малки дечица. — Обръща се с лице към нас. — Съвсем сами сме. Човешкият вид е бил унищожен още преди поколения. Здрачниците завладели света. И ние никога не сме си го отвоювали обратно. Така и не сме открили антидот, лек или отрова. Не сме намерили нищо, освен смърт. Цивилизацията никога не е съществувала.
Сиси спира да ме дърпа. Бавно и неохотно се обръща с лице към Кругман.
— След като нещата се уталожили, станало ясно, че са оцелели няколко хиляди души. Водели ужасяващо съществуване. Затворени и охранявани в подземията на двореца на Владетеля. Единствената цел на живота им била да умрат и да задоволят апетита на Владетеля. А той бил ненаситен. Опитал се да забави темпото, но не можел да издържи на изкушението. Намирали сме се в прекалено голяма близост. И това важало за всеки от владетелите, дошъл на власт. Държаното в плен човешко население започнало да намалява на брой плашещо бързо. Една нощ преди много, много поколения на Владетеля по онова време му хрумнала идея. Гениален план. Дошъл при нас и предложил сделка.
— С кого?
— С нас. С хората. Владетелят се съгласил да освободи няколкостотин души, които да сформират комуна тук, в планината. На стотици километри разстояние, прекалено дълго пътуване, че да бъде предприето от здрачници, тъй като изисква — дори направено с влак — излагане на слънчева светлина. Хората се съгласили — като че са имали избор — и потеглили.
Планът бил свръхсекретен, разбира се, за него знаели само най-високопоставените. И в продължение на десетилетия поредица от различни владетели задоволявали всичките ни нужди и желания. Тайната се запазила по-дълго, отколкото някой очаквал, при владетел след владетел. Но предполагам, че всички тайни, особено такива като тази, накрая излизат наяве.
Той се почесва по главата.
— Напоследък започнаха да се носят слухове. За разногласия в двореца, за различни фракции, които научили за съществуването на Мисията. Дори слухове на тема конструирането на защитени от слънцето лодки, цяла армада. Не обърнахме никакво внимание. — Той се взира в черното небе. — Това беше грешка. Бяхме приспани с лъжливо усещане за сигурност.
— Разкажи ми за тази сделка. Обясни ми всичко — настоявам аз.
— Развъждахме за тях — шепне Кругман. — Това е предназначението на тази Мисия, ферма за развъждане. Изпращаме хепъри малко по малко към двореца, като капки, подавани на организма чрез системи. Достатъчно далече сме от тях, та да не могат да ни излапат, да ни изтребят в един неконтролируем набег. В замяна те ни осигуряват всичко, от което се нуждаем, за да оцеляваме и да, дори да живеем в охолство. Храна, лекарства, материали. Танто за танто. В много отношения това е една прекрасна симбиоза. Не сме точно приятелчета, които биха седнали дружно около лагерния огън, но схващате картинката.
— Пращате им деца за храна — отговарям.
Той снижава глас.
— Спести си осъдителния тон, момче. Ще ти кажа какво направих. Умножих вида ни. Аз съм единствената причина, по която все още не сме изчезнали. Аз съм причината, по която съществуваш дори самият ти. Така че на твое място бих си прехапал езика.
— Всички момчета, които пращаше там… Всички по-големи момичета… — намесва се Клеър.
Кругман се обръща към Клеър и погледът му е нежен, очите му са влажни от обич.
— Дадох ви щастливи години. Ето какво сторих. Музика, усмивки, слънчева светлина, храна, топлота. Не познавате какво е да сте тормозени от страхове, да бъдете затваряни в студени влажни клетки, заобиколени от смърт и жестокост, да слушате ужасяващия шум от това как някой здрачник поглъща обичани от вас хора. Не ви се е налагало да живеете в страх, че около крайниците ви ще се стегне желязна хватка и ще бъдете замъкнати нанякъде. Вместо това ти и всички други деца на селото живяхте в истински рай тук. И какво, ако се е налагало да измислям разни истории и да ви разказвам приказки за Цивилизацията? Неведението е благословия, именно благословия е онова, което ви дадох.