И в този момент ни отминават.
— Сиси? — заговаря Джейкъб.
Дори не се обърнаха да ни погледнат. Оттласкващите се от земята им бледи тела изчезват зад билото на малък хълм. Появяват се отново на върха на следващия хълм, но вече са много по-далече и по-дребни, а общата им скорост сякаш е дори по-голяма сега.
— Сиси? Какво правят? — Лицето на Дейвид е изкривено от страх. Взира се в далечина в посоката, в която изчезнаха. — Защо ни отминаха?
Сиси се обръща към мен объркана и разтревожена.
— Знаеш ли?
Поклащам глава. Не откривам никаква логика.
— Това не ми харесва — прошепва Сиси и за първи път от дни в очите й се чете неприкрит страх. — Стават все по-находчиви и силни. Намират нови методи, все по-целеустремени са с всеки ден.
Права е. Това е първият път, когато са по петите на плячка с умения и съответна решимост. Станали са по-находчиви по необходимост.
Сиси потупва бедрото си. Погледът й издава чувство на безсилие.
— Трябва да спрем, Сиси — крещи Епап. — Ако са пред нас, не можем просто да продължим да плаваме към тях.
Тя се взира по течението на реката.
— Това може да е капан. Твърде вероятно е зад нас да има друга група ловци, които да ни чакат да спрем. Да не им се даваме.
— Не мисля, че това е тактиката им — намесвам се. — Те не действат така. Когато опре до лов на хепъри, стават изключително себични. Алтруизмът в полза на друга група не им е присъщ. Ако зад нас има друга група, тези, които ни отминаха не биха имали никаква облага. — Оглеждам реката пред нас. — Не, струва ми се, че групата е само една. Онези, които ни отминаха.
— И ни подготвят капан? — пита Сиси.
— Така мисля. — Намръщвам се. — Не знам.
— Тогава какво чакаме? — казва Епап. — Да спрем незабавно. — Той се втурва към веслото.
— Почакай! — нарежда му Сиси. — Може би те се надяват именно на това. Може би са ни заобиколили и тихомълком ни преследват иззад онези хълмове. Може би да ни подлъжат да спрем, е именно техният капан; просто ни чакат собственоръчно да премахнем последната бариера помежду ни: реката. Спрем ли на брега, ще са при нас до секунди.
— Какво ще правим, Сиси? — пита Дейвид.
В очите й проблясва твърда решимост.
— Ще останем на реката. Ако са ни заложили капан, ще преминем през него. Каквото и да са ни замислили, ще се съпротивляваме. Но няма да седим и да чакаме. Ще следваме съдбата си, каквато и да е тя. — Поглежда към мен. — Така действам аз.
В продължение почти на час не виждаме нищо. Лодката се движи по бурната река, всяка секунда прелива от напрежение и несигурност, точи се по цяла вечност. Аз съм на кърмата с отворени на четири очи и търся. Вълните се разбиват в пяна около бреговете пред нас, където реката се стеснява. Не спирай, повтарям на себе си, нито за секунда дори…
Внезапно лодката се заковава на място, сякаш сме ударили бетонова стена. Политаме напред и се сгромолясваме по палубата. Аз почти изхвърчам зад борда — това, че сграбчвам бързо ръба, ме спасява да не потъна в реката. Сиси се изправя на крака първа и се върти наоколо в опит да оцени ситуацията.
Виждам какво ни е спряло. През цялата ширина на реката се простира въже, което сега е опънато от лодката. Приспособлението, носено от ловците, явно е било харпун. Използвали са го да изстрелят въжето през тесния участък от реката.
— Струва ми се, че ребрата ми са счупени — обажда се Епап и прави болезнена гримаса. Предпазливо свива ръце пред гърдите си, като че прегръща невидимо бебе. — Не мога да поема въздух. Боли дори когато дишам.
— Сиси! — крещя аз. — Дай ми кинжала си! Трябва да прережем въжето!
Тропане от крака по дъските, после Сиси се плъзва към мен с краката напред и разплисква вода. Взира се в реката и зърва въжето. На лицето й се появява ужасено изражение. Понечва да се наведе и да пререже въжето, но спира.
— Срежи го, Сиси!
— Ами ако се крият във водата?
— Не могат да плуват под вода.
— Тогава къде са?
— Не знам…
Нещо цопва във водата на няколко метра от нас и я разплисква.
— Какво беше това? — крещи Джейкъб.
След нов силен плисък, този път по-близо до лодката.
— Във водата ли са? — пита Джейкъб и се дърпа навътре от борда. — Това те ли са?
— Не! — виквам. — Те не могат да плуват.
— Тогава какво…
Нещо избухва до стъпалото ми и наоколо се разлетяват дървени отломки от палубата. Огромна чугунена абордажна кука — черна като нощта, с четири остри шипа се е забила в средата на палубата. Към нея е прикрепено въже, което достига чак до брега. И именно там ги забелязвам. Ловците. Скрити са частично зад обрасла с трева могила, но въжето е като стрелка, сочеща право към тях.