— Нужни са ни още делтапланери! — крещя аз. — Клеър, ние…
— Нямаме време да открием функциониращите! Почти всички, намиращи се тук са повредени и…
Поредният силен грохот разтриса вратата.
— Няма да издържи още дълго! — крясвам. — Трябва да се махнем веднага! Веднага!
— Вие тръгнете първи, аз ще ви последвам! — отвръща и взима два чифта очила и раница. — По коридора през онази врата!
— Веднага! Тръгваме веднага! — зад нас се думка по вратата, телата им се блъскат в нея като пороен дъжд. Следва проскърцването на огънат метал.
— Клеър! — крещя. Тичаме по коридора, като изпускаме раници и губим екипировката, но вече не ни е грижа. Само делтапланерът има значение.
Вратата поддава навътре и здрачниците се изстрелват през нея като куршуми от пушка. Спускат се към нас по пода, стените и тавана, а писъците им са оглушителни.
Клеър отваря със замах една врата в края на коридора и ние изхвърчаме през нея. Аз я ритам, за да я затворя в движение, а Сиси вече се е заела с резето. Здрачниците се притискат от другата страна и я огъват с унищожителна сила. Кръвта кипи във вените ни, бързо се организираме и изкачваме едно стълбищно рамо, а после преминаваме през нова двойка врати.
Навън сме, въздухът е хладен и сладък. Взирам се по протежението на крепостната стена — пътеката за излитане. Празна е, не се вижда нито един здрачник.
Но не задълго. Забелязани сме от здрачниците, скитащи се из полето и от онези, накацали като ястреби по стената само на хвърлей разстояние. Втурват се към нас на четири крака, крайниците им се движат с такава скорост, че се превръщат в бели неясни петна.
Клеър започва да се мъчи да ме закачи към двойния делтапланер.
— Не, Клеър. Бен отлита. Заедно със Сиси.
— Няма начин — отвръща Клеър. — Определено е да сте вие двамата със Сиси.
— Няма да губя време за спорове — виквам. Приближавам лице към нейното докато очите ни не се озовават на едно ниво. — Аз оставам. Бен и Сиси ще отлетят.
— Нека ви кажа какво ще предприеме Сиси — намесва се Сиси. — Сиси ще се върне при влака. Няма да изоставя момчетата.
Крепостната стена започва да вибрира. Вълна здрачници пищят от полето.
— Джийн трябва да тръгне! — крещи Клеър. — Учения каза…
Издрънчаване на метал. Сиси е измъкнала един кинжал и го опира в гърлото на Клеър.
— Прикрепи се с каишите.
Клеър осъзнава, че няма смисъл да се дърпа. Закача се, а Сиси я наблюдава отблизо. После прибира кинжала и сграбчва Бен.
— Сиси! — проплаква той.
— Бен — произнася тя и го завързва, а после вдига ципа на якето му. — Ще те открием. — Свързва две куки. — В добри ръце си; Клеър ще те отведе до Обетованата земя.
— Не ме оставяй — моли Бен с треперещи устни, а по бузите му започват да се стичат сълзи.
Около нас се разнася бучене.
— Тръгвайте веднага! — настоявам. — Почти до нас са.
Сиси бързо прегръща Бен. По лицето й са размазани сълзите му, когато се отдръпва от него.
— Вървете! — крясва към Клеър.
И ето, че поемат напред, изминават дължината на крепостната стена, а краката им се движат бързо. В края на пътеката телата им политат отвъд стената. Потъват зад нея и са извън полезрението ни, но секунда по-късно набират височина и се понасят в нощното небе, делтапланерът полита надалече от планината. Виждам косата на Бен да се вее от вятъра, а ръцете му са сковани от страх. Носят се гладко, Клеър държи нещата под контрол, пътуват на изток.
— Трябва да се качим на влака — заявявам и се оглеждам за начин да се измъкнем.
Воят на здрачниците идва все по-отблизо. Придвижват се по полето и се катерят нагоре по крепостната стена.
Сиси се обръща към мен бавно и преднамерено. Нещо в погледа й забавя всичко случващо се около нас и за първи път от завръщането ми в Мисията ние наистина се поглеждаме един друг. Очите й представляват преливащи от влага извори, въпреки че на устните й се прокрадва тъжна, но смела усмивка.
— Мисля, че и двамата сме наясно, Джийн. Това е краят.
Здрачници — бледи и голи като новородени плъхове — превземат крепостната от всички страни. Обградени сме. Започналият преди толкова много дни лов почти завършва за тях.
Сиси освобождава от калъфите им два кинжала и ми подава единия.