Със Сиси достигаме до селото минута по-късно. Кабелът вече се движи ниско, почти паралелно със земята, така че приземяването е лесно. И идва навреме до секунда. Ръцете ми са на път да откажат.
Нападенията в селото са станали още по-активни. От тъмните му кътчета звучат силни викове, а от сенките на една близка къща се чува мляскане.
— Влакът ще потегли всеки миг — шепне Сиси. — Трябва да побързаме.
— Движи се близо до стените — казвам. — Дръж ръце плътно към тялото и възможно най-неподвижно. Здрачниците са привличани от резки жестове.
Към нас се носят крясъци. Движим се зигзагообразно, като избягваме основните пътеки, където бихме били по-забележими и се промъкваме през тесни пространства между постройките. Внезапно Сиси спира.
— Какво има? — питам.
Тя надзърта иззад ъгъла на една къща и очите й обхождат селския площад.
— Можем да заобиколим от тази страна и после да изминем стотина метра натам, където улицата е много по-тясна. Или бихме могли да минем напряко. Но ще бъдем много по-изложени на погледите им.
— Няма време — отвръщам. — Влакът ще потегли. Ще пресечем напряко. Движи се приведена.
Поемаме напред приклекнали. По средата на пътя Сиси замръзва на място. Взира се към другия край на улицата с широко ококорени очи.
Бавно обръщам глава, за да погледна. Едва на няколко метра стои нечия фигура. Облечена в бяло и окъпана в ярката лунна светлина, е като същинска мраморна статуя. Още преди да съм успял да различа лицето, знам кой е.
Ашли Джун.
43
Оранжевочервената й коса се спуска около бялото лице като пламтяща завеса. Очите й, два зелени диаманта, ме пронизват. Тръгва бавно към нас. На четири крака.
Сиси ме сграбчва за ръката и ме тегли.
— Ти върви — шепна към Сиси.
— Не. — Тя стои до мен, а ръката й още е в моята.
— Върви.
— Не. — Стиска дланта ми по-силно.
Ашли Джун се движи бавно към нас, а лопатките изпъкват на гърба й при всяка крачка. Позата й е отпусната като на леопард от зоологическата градина, който обикаля лениво из клетката си в горещ летен ден. Очите й обаче гледат настървено и излъчват копнеж.
На трийсет метра разстояние просъсква; краката й се събират един до друг и внезапно е изтъкана от мускул и енергия. Замахва с ръце, оттласква се и ги опира в земята под себе си, а дългото й лъскаво тяло отскача напред и нагоре. Очите й се впиват в мен с натрапчиво и безразсъдно желание.
— Аз съм! — крещя. — Това съм аз!
Няма и следа от разпознаване. Нито помен от забавяне на темпото. Препуска към мен, а устните й са се разделили и излагат на показ долните й уголемени кучешки зъби.
По инстинкт Сиси посяга към кинжал от колана си. Но е прекалено късно.
Ашли Джун ни достига, краката и ръцете й са се превърнали в размазано петно под летящото тяло. Още десет скока и ще впие зъби в гърлото ми.
— Ашли Джун! — крещя.
В очите й проблясва някакво разпознаване. Извръща рязко глава. Очите й отново срещат моите, но в тях сега се чете една идея колебание. Забавя темпо и спира. От ъгълчетата на устата й висят струйки гъста слюнка, които почти докосват камъните на земята. Главата й е полуизвърната настрани. Прави гримаса.
— Аз съм, Джийн — казвам.
Тя оглежда лицето ми, сякаш се мъчи да ме разпознае. Нещо се пробужда у нея и изражението й омеква. Устните й потрепват. Започва да си припомня.
— Ашли Джун. — Въпреки страха си говоря с нежност. И с чувство на вина.
От гърлото й се откъсва глухо ръмжене. Движи се, но не ни приближава напълно. В очите и внезапно проблясва нещо и тя е смаяна. Припомня си за мен. Като че внезапно дошла на себе си, бърше струйките слюнка.
— Джийн? — шепне. Произнася го по момичешки срамежливо.
Аз потръпвам. Противоречието между свирепия й вид и нежното произнасяне на името ми е твърдо трудно за възприемане. Отклонявам поглед. Тя вдига ръце от земята и се изправя на крака. Като че се мъчи да възстанови човешката си същност. Но вътрешната битка още не е свършила; всяка нейна фибра желае да се хвърли напред, подобно на леопард. Личи по слюнката, която се стича от още изложените на показ уголемени кучешки зъби и по трепкащите мускули на бедрата й. И после погледът й се приковава към нещо.