— Ти не си Ориджин — казва, ляга обратно и затваря очи. — Ти не си лекът.
Настъпва зората. Здрачниците скачат от влака с неохота и гняв, някои от тях замахват по един последен път с надеждата да хванат жертва, допуснала да се разсее. Остават само няколко; после надавайки колективен вой, те също скачат и се шмугват в гъстата гора. С изчезването на завесата от здрачници вятърът вее неумолимо през влаковия вагон, наподобяващ клетка.
Остава само един здрачник. Но просто защото няма друг избор. Метнал се е към влака с главата напред и тя се е заклещила между прътовете на решетката. Не успява да се измъкне дори след часове теглене, дори след като измъква раменните стави и чупи челюстта си на пет места.
Изгревът настъпва с пълна сила и ушите ни са изпълвани със стоновете на въпросния здрачник, докато не се разтопява и размеква достатъчно, също като бучка масло, и накрая не пада като купчина гной, за да се разплиска по релсите. Влакът минава отгоре му; колелата му се покриват с жълтеникава течност и тя се разлетява наоколо като от фишек. Опръскани сме от слузести капки, като че ни е навалял жълт дъжд.
Но най-накрая е сутрин и лъчите на слънцето предлагат отмора от ужаса на нощта. Никой не говори; все още седим сгушени един до друг, въпреки топлината на слънцето и въпреки отсъствието на здрачници.
Едно бледо момиче вдига поглед към слънцето и примижава. Цялото й тяло излъчва шок, сключените ръце, плътно притиснатите към тялото крака. Но също така в очите й проблясва искрица надежда, очакване на лежащото пред нас. Цивилизацията, като че мълвят пламъчетата в очите й, Цивилизацията. Насочва поглед към мен и остава загледана за секунда или две. Решетката хвърля сянка върху лицето й.
Аз отклонявам взор и снижавам глава в яката си. Слънчевата светлина е като киселина за търпящите ми преобразяване очи. Лъчите се вмъкват през порите ми и достигат чак до костите, дразнят до крайност нервни окончания в костния мозък, за които дори не знаех, че съществуват. Епап е прав. Преобразявам се. Треперя. Целият се треса.
45
Следобед отваряме контейнерите с провизии. Има много топли дрехи, които вече не са ни нужни, тъй като навлизаме в намираща се по-ниско и по-топла територия. Откриваме хартия, канцеларски материали, лекарства. И за всеобщо облекчение, кашон пълен с консервирани праскови. Тринайсет кутии, ако трябва да съм по-точен, което по съвпадение отговаря на точната бройка пътуващи във вагона. Засега. До падането на нощта може да са с двама по-малко. Момичето с луничките разпределя консервите. След миг на размисъл поставя една до все още намиращата се в безсъзнание Сиси. Предупреждава ни да ядем разумно. Никой не знае със сигурност колко дълго ще продължи пътуването. Може да е няколко дни.
Епап надрасква името на всеки върху отделните кутии.
— Хубав начин да се учат нови имена — обяснява.
Мъчи се да е храбър и силен. Изписва името на Сиси върху нейната кутия. Отказва да приеме неизбежното: след няколко часа ще се наложи да извършим немислимото. Първо с нея, а после и с мен. Надрасква моето име на една кутия, като че изтъква аргумент.
Взирам се в консервите с праскови, строени една до друга. Моето име и името на Сиси, изписани с печатни букви. Като имената на надгробните ни камъни.
Нощ е. Събуждам се от спазъм, чувствам как хладът на нощния пустинен въздух прониква чак до костите ми. Дори светлината на луната се е превърнала в нещо, нетърпимо за очите ми. Преобразяването доближава до своя финал. Хладен вятър просвирва през вагона и носи лек аромат на дим. Изправям се до седнало положение и поглеждам нагоре. От локомотива се издига гъста струя пушек. Явно се е задействал автоматично, след като сме изгубили инерцията от спускането по склона. По всяка вероятност ще продължи да спазва тази скорост по целия път до двореца, без да забавя. Всичко е автоматизирано.
Също като при моето преобразяване.
Потрепервам, цялото ми тяло е разтърсвано. Сърцето ми блъска бясно, ризата ми лепне от пот. Бавният процес на преобразяването също е агония сам по себе си. Клетката е осветявана от лунна светлина; сенките от прътовете на решетките се извиват и кривят според релефа на телата ни. От време на време по някое момиче проплаква, погълнато от свой собствен кошмар. Размърдвам се и чувам изпукването на кости. Дейвид спи неспокойно до мен, а устните му мълвят неясни думи. Придърпвам одеялото върху него. Ръката му е протегната върху празното пространство от другата му страна. Там, където би спял Джейкъб.