Сграбчвам абордажната кука. Покрита е с някакво хлъзгаво вещество — слюнката им — и аз дърпам рязко ръце.
— Не докосвайте куката! — крещя с пълно гърло. — Слюнката им е навсякъде!
— Сега не е моментът да се правим на деликатни! — крясва Сиси в отговор. — Трябва да я откачим.
Аз се взирам в нея, втрещен от невежеството й, възможно е просто да не го знае: ако слюнката на ловците попадне в открита рана, а от там в кръвоносната ни система, с нас е свършено. Преобразуването ще започне. Разкъсвам тениската си и я увивам около единия от шиповете.
— Не позволявайте да докосва кожата ви — крещя отново. — Използвайте тениските си. — Но не успявам да освободя куката, забила се е прекалено дълбоко в дървото.
Друга абордажна кука се сгромолясва на палубата вдясно от мен, като пропуска на косъм главата на Дейвид.
Ловците излизат от сенките и теглят въжетата, прикрепени към куките, силата им е груба и брутална. Лодката се насочва към речния бряг със смущаваща скорост.
— Сиси, прережи въжето! — Но тя не може да ме чуе; мъчи се да освободи другата кука. Тази е забита дори по-дълбоко. Не успява да я помръдне. Посягам към колана й, сграбчвам един кинжал и се протягам към водата. Но когато достигам до въжето на харпуна, което задържа лодката, сърцето ми се свива. Изработено е от твърд синтетичен материал, който по инстинкт усещам, че е устойчив на рязане. Ще отнеме петнайсет минути да го прекъснем с нож. Опитвам се да избутам въжето надолу с надеждата да освободя лодката по този начин. Но то е притиснато прекалено плътно към дървото.
До този момент лодката вече е издърпана до средата на разстоянието от брега, достатъчно близо, че да зърнем как един от ловците — съскащ и нагазил до глезените във водата — замахва и хвърля нещо. Към нощното небе полита абордажна кука.
— Пазете се! — крещя.
Бен се е съсредоточил върху освобождаването на първата кука; не забелязва онази, която лети във въздуха право към главата му. Епап, който продължава да притиска ребрата си, скача и дърпа Бен настрана точно преди куката да се забие на мястото, където беше коленичил допреди миг. Строполяват се пред каютата, като тялото на Епап се удря в палубата. Ранен е; забелязвам зловеща рана от едната страна на лицето му, където явно е бил закачен от куката. Блика кръв.
Ловците крещят въодушевено в нощта.
Въжето се носи право към Епап и сега е мой ред да се хвърля към него. Избутвам го рязко настрани, преди то да се е изпънало и да го притисне към палубата или, по-лошо, да пререже някой от крайниците му. Вече ни теглят с три абордажни куки. При това с такава сила, че далечната страна на лодката се отделя от водата. Макар да се намира под ъгъл, тя плава към брега още по-бързо, сякаш задвижвана от страничен мотор.
Сиси се мъчи да среже въжето към една от куките, но се отказва. Изработени са от същия синтетичен материал като въжето на харпуна. В погледа й личи пълна съсредоточеност, за секунди се правят стотици преценки, обмислят се десетки възможности и биват отхвърляни, докато не остава само една възможност. Сграбчва грубо Дейвид и Джейкъб и ги избутва в каютата, където ние двамата с Бен все още лежим проснати. Епап все още е в несвяст, а гърдите му се повдигат и спускат на плитки тласъци.
— Чуйте ме — заговаря тя. От лицето й се стича вода. — Ще плувам към брега. Ще се гмурна от тази страна и ще се придържам под водата, за да не ме видят. През това време вие ги разсейвайте. Продължавайте да дърпате куките.
— Сиси, не! — изплаква Бен.
— Това е единственият ни възможен ход.
— Трябва да има нещо друго…
Тя стиска ръцете на Бен достатъчно силно, че да го накара да се намръщи.
— Няма друг начин, Бен.
— Тогава нека отида аз — настоявам. — Аз съм умел плувец, ще се справя.
— Не — отвръща и прибира кинжала в калъфа на кръста си.
— Тогава да отидем двамата — не се отказвам аз.
— Не — повтаря тя и издърпва другия кинжал от ръката ми. Прибира и него на колана си.
— Сиси…
Тя се взира настойчиво в мен. В погледа й се чете едновременно гняв и изненада. Задържа очите си върху мен една идея по-дълго от необходимото.