Покрай нас пробягват километри и километри празнота. Сиси лежи в краката ми, главата й е наместена в скута на Епап. Кинжалите на колана проблясват на лунната светлина и ме зоват. Пръстите ми докосват твърдата кожа на колана й. Откачам една каишка и измъквам кинжал. Време е.
Епап няма да го стори. Но аз мога. Трябва. Първо ще се справя с нея, а после и със себе си.
Опирам кинжала в шията й. Острието потъва в меката й плът; зървам потрепващия й пулс точно над кинжала.
Пулсира ритмично и стабилно, а не блъска бясно. Намръщен, аз докосвам кожата й.
Суха е. И топла.
Полагам длан върху сърцето й. Ударите му са стабилизирани и бавни.
Вече не се преобразява. Всъщност белезите от преобразяването изчезват.
Впервам поглед в спокойното й отпуснато лице. Порив на вятъра ме кара да потръпна, заради трескавия делириум на преобразяването.
— Сиси?
Миглите й потрепват леко. Връща се в съзнание. Ръцете й се измъкват изпод одеялото и блъскат консервите с праскови до главата й. Моята и нейната, редом една до друга.
Струва ми се, че зървам нещо и по някаква не от пръв път забележима причина сърцето ми заблъсква още по-бясно.
И в този миг дочувам нещо, гласа на баща ми, смайващо ясен е дори след всички тези години: Гледаш, но не виждаш. Понякога отговорът е под самия ти нос.
Сиси бавно се пробужда. Езикът й се показва навън, сух и бял е, навлажнява напуканите й устни. Клепачите й се повдигат леко, не с паническото трепкане от по-рано, а с повече увереност.
След известно време ще се върне в съзнание, ще седне, ще ме погледне.
Но още не. Отново отправям поглед към консервите. Към надрасканите там букви, към имената, изписани върху тях от Епап.
Джийн. Сиси.
Но не съвсем. Защото нейното име е видимо само частично. Четат се само първите три букви. Последната изчезва зад извивката на консервата.
Сис.
Името, дадено й от Учения.
И внезапно се сещам за делтапланера. Винаги е било писано да бъдете вие двамата. Замислям се за Кругман и за упорстването му, че Ориджин представлява нещо изписано графично. И за Епап, който твърди, че баща ми винаги дава имената по конкретна причина. Разсъждавам за моята кръв в нея, свързана с нейната собствена.
Продължавам да се взирам в имената и съм като слепец, който изведнъж е възвърнал зрението си.
Джийн. Сис.
Джин. Сис.
Генезис.
Започва да разтваря леко очи. Очи, които вече никога няма да гледат по същия начин.
Отворени са и са приковани в моите. Не потръпва, не примигва заради лунната светлина, която я озарява. Тя ще реши, че моите се разширяват заради радостта и изненадата да я видя да се съживява.
Но те се разширяват само заради осъзнатото; заради истината, която през цялото това време е била пред мен. Точно под носа ми.
Генезис. Началото.
Ориджин.
Не аз. Не тя. А двамата заедно.
Събрани в едно, ние сме лекът.