— Не оставяйте Джийн да умре — прошепва накрая, а после бързо ме отминава и се гмурва почти без никакъв плясък във водата.
Дейвид започва да плаче. Дърпам го към себе си, също и Джейкъб и Бен с ясното съзнание, че тримата ще се нуждаят един от друг.
— Чуйте ме, момчета — заговарям убедително, колкото ми е възможно. — Сиси остави задача и за вас. Измъкнете онези проклети куки от лодката ни. Използвайте тениските си, не допускайте контакт с кожата. Разбирате ли ме? — Джейкъб кима, а аз обгръщам нежно лицето на Дейвид с длани. Кожата му е толкова тънка. Не е роден за свят като този. Гледам го окуражаващо. Той кима.
— Вървете! — нареждам им и ги избутвам навън. Те се разпръскват, всеки избира по една кука.
В следващия миг скачам от лодката и се гмурвам във водата.
Студена, тъмна мокрота. Течението ме повлича. Аз се боря срещу него и се мъча да не се оставя на водовъртежите, които едва не ме поглъщат. Допусна ли такова нещо, ще изгубя ориентация. Размахвам бясно ръце, като изоставям всякакви опити за прецизно плаване с единственото желание да се оттласна напред, преди белите ми дробове да откажат да действат.
Брегът се явява пред мен като жесток шамар. Острите скали се врязват в ръцете ми и жулят пръстите ми. Измъквам се от водата, но мокрите дрехи ме бавят. Налагам си да се изправя на крака. Зървам лодката. По-далече е, отколкото очаквах. Течението ме е отнесло почти петдесет метра надолу. По дланта ми се стича топла течност. Дори преди да съм погледнал, знам какво е. От раните ми тече кръв.
Разнася се вой, достатъчно остър е, че да свали звездите и да разлюлее луната. Надушват кръвта ми.
Внезапно трите въжета на абордажните куки увисват и килнатата страна на лодката отново пада на вода с плясък. Ловците са я пуснали. Идват за мен.
— Сиси! Къде си?
— Тук. Ела бързо.
Тя стои до купчина оборудване, струпано на земята. Още въжета, абордажни куки и готов за изстрелване харпун. Явно ловците са оставили тук допълнително оборудване за в случай на нужда. В случай, че по някакъв начин успеем да се освободим от първия капан, ще се втурнат насам и ще заложат нов.
— Идват, Сиси.
— Знам.
Вземам харпуна. Или поне се опитвам. Тежи цял тон. Няма да мога да го нося, а още по-малко да го използвам. Със сигурност не и сам.
— Сиси, помогни ми. Заедно ще можем да го вдигнем.
Тя не отговаря.
Вдигам поглед. Изчезнала е.
До ушите ми достига още вой, който идва плашещо отблизо. Втурвам се към билото на хълма. И там, на половината път до долу, някак смалена под лунната светлина, стои Сиси. В изключително бледата си стисната длан държи кинжал. Двама ловци се носят към нея. Часовете напрежение са стопили телесната им мазнина. Ребрата им стърчат от измършавелите гръдни кошове, а прилична на ципа кожа се вее от кокалестите им тела като окачено на простор пране. Третият ловец не се вижда никъде.
Сиси не помръдва. Те са на двайсет секунди от нея и тя изразходва времето си в старанието си да открие най-подходящия ъгъл да метне кинжалите. Ала тя не ги разбира по начина, по който аз го умея. Познавам тактиките им.
— Сиси — викам, докато тичам към нея. — Убий ги веднага.
— Не — шепне тя. — Прекалено далече са.
— Скоро ще се разделят. Един ще поеме надясно, а друг наляво. Ще ни нападнат от противоположни посоки. Целта им е да те объркат. Да те дезориентират. Ще се целиш в единия, докато другия те напада в гръб. Сега, Сиси!
Тя приема думите ми сериозно. Мята един кинжал източно от прииждащите ловци. Те продължават да тичат с обърнати глави, за да следят въртящото се острие. Следват с поглед как описва бавно дъга над реката и после се насочва обратно към тях.
И в последния миг, точно когато се насочва към тях, те прескачат кинжала.
Отново насочват лица към нас, а от устите им се разнася победоносен вой. Знаят. Вече са уведомени за кинжалите на Сиси.
Но има нещо, което не знаят.
Това не беше единственият кинжал във въздуха.
Докато следваха с погледи траекторията на първия, тя беше хвърлила втори.
Единият от ловците рязко полита на една страна, сякаш някой е дръпнал здраво невидим каиш. Вторият кинжал го е пронизал в шията: разтопената му подобно на сирене кожа не предоставя кой знае какво съпротивление и острието прониква, докато се забива почти до дръжката. Ловецът лежи по гръб и размахва ръце и крака като преобърнала се наопаки костенурка. Мъчи се да се изправи, но не може. Острието е пробило трахеята му.