— Мини зад мен — прошепва Сиси. — Ще я извадя от строя с кинжалите.
— Кинжалите няма да подействат. Не и с тази. Наблюдавала ни е и те е изучавала. Знае всичките ти номера.
Сиси продължа да хваща и да пуска кинжалите.
— Продължавай да вървиш заднешком — шепна. — Имам план.
Алени устни скача от скалата и започва да се придвижва бавно към нас в приклекнала поза. Краката й ръцете й се движат паралелно, лява ръка и ляв крак, дясна ръка и десен крак, като краката стъпват на абсолютно същите места освободени от дланите.
— Какъв е планът? — пита Сиси.
— Харпунът.
Сиси клати глава.
— Прекалено тежък е.
— Не и ако го носим двамата. Сега! — казвам, обръщам се и хуквам към купчината екипировка, която бях забелязал по-рано. Сиси ме следва плътно по петите. Свличаме се от двете страни на натрупаните вещи, мократа трева ни позволява лесно да се изпързаляме. Алени устни се придвижва към нас със скокове.
— Помогни ми! — Сиси хваща своята страна на харпуна. Аз го улавям от другата страна и заедно го повдигаме. Тежи колкото трима едри мъже. Поставям два пръста върху спусъка; пръстите на Сиси вече са там и моите попадат отгоре им.
При вида на харпуна Алени устни се заковава на място.
— Точно така, махай се! — крясва Сиси.
Алени устни отмята глава на една страна. Втурва се странично, а после ни атакува, надавайки оглушителен писък.
Двамата със Сиси натискаме спусъка.
Влагаме всеки грам от съвместните си усилия в четирите си пръста. Харпунът се изопва, после изщраква рязко и се разтриса след изстрелването на копието. Прицелването ни не е идеално, но е достатъчно добро. Алени устни повдига ръка — безцелен рефлекс да се запази — острият връх преминава през пръстите й. Виждам как два от тях — средният и показалеца — политат във въздуха, а копието я пронизва в лявото рамо. Алени устни отхвърча назад и се строполява на земята. Причиненият от болката писък е ужасяващ.
— Хайде, да вървим! — виква Сиси, хваща ме за ръката и ме дръпва след себе си. Описваме широка дъга, за да заобиколим Алени устни, докато тя се гърчи, лежаща на една страна, и се мъчи да измъкне копието. Повалена и слаба, тя се мръщи от болка. Погледите ни се срещат.
— Обозначението ти е Джийн, нали? — пита Алени устни.
Аз замръзвам на място. Звукът от името ми, произнесено от нейната уста, ме смразява до кости.
— Това е думата, която не спираше да повтаря — добавя Алени устни.
— Кой? — питам и отстъпвам назад в нейна посока. И вече знам.
— По-близо — приканва ме Алени устни с тих и дрезгав глас. — Ела по-близо, Джийн.
Сиси ме дърпа за ръката.
— Не, Джийн! Старае се да ни забави. Може да има и други на път за насам.
Алени устни е заковала очи в моите.
— Момичето, което изостави в Института за хепъри — обяснява и накланя глава на една страна. — Когато най-накрая се свърши, тя не спираше да повтаря „Джийн, Джийн, Джийн“.
Кръвта се изцежда от лицето ми. Когато най-накрая се свърши. Примигвам учестено, светът се завърта около мен…
Сиси ме зашлевява през лицето.
— Трябва да се махаме. Веднага! — Тя ме тегли зад себе си и ме принуждава да тичам редом с нея.
Писъците на Алени устни ни следват по целия път до лодката. Момчетата са изтръгнали и трите куки, но лодката продължава да бъде задържана от въжето на харпуна. Ние го проследяваме и откриваме самия харпун, забит между два големи обли камъка.
— Помогни ми, Джийн — моли тя. — Стегни се. Какво ти става? — Тя се захваща да рита харпуна от едната страна с надеждата да го преобърне косо между двата камъка.
Дейвид крещи към нас от лодката:
— Ловецът се връща!
Това е целият подтик, от който се нуждае. Изритва го с цялата си сила и от хоризонтално харпунът застава във вертикално положение. Изчезва в пукнатината.
Ние скачаме в реката и започваме да плуваме към лодката. Студената вода ме вади от ступора ми и аз плувам усърдно, като замахвам и ритам яростно. Момчетата ни изтеглят и ние се тръсваме на палубата, неспособни да правим нещо повече от това да се взираме в звездите над главите ни; изглеждат така неизменни, че нямаме усещането за движение. Единственото затихващите крясъци на ловеца ми подсказват, че отново сме потеглили.