Епап приближава и пъшка силно. Момчетата се втурват към него, но аз вече съм на крака и ги избутвам настрана.
— Стойте далече от него. Не го докосвайте! — нареждам им.
— Какво има? — пиша Сиси.
— Може да е инфектиран. Възможно е да се преобразява.
По празните им погледи разбирам, че нямат представа за какво говоря.
— Беше ударен по главата от една от абордажните куки. Те бяха покрити със слюнка. — Полагам внимателно Епап на палубата и старателно започвам да проверявам жизнените му функции. Ако в теб попадне само една малка капка от слюнката им, преобразяваш се. Трансформираш се. Превръщаш се в един от тях.
Те извъртат притеснено очи към Епап. Той се взира в мен, а в трескавия му поглед личат страх и объркване.
— Не сте чували нищо по въпроса, защото преобразяването е нещо рядко. В повечето случаи не оживяваме след нападение, а просто биваме поглъщани.
— Колко дълъг е този… процес на преобразяване? — пита Сиси с изписана по лицето тревога.
— Случва се бързо. Варира от две минути до няколко часа. Зависи колко слюнка е проникнала. Но симптомите започват до минути, а ако заразата е причинена от слюнката на повече от един, процесът протича особено бързо. — Оглеждам кожата на Епап в издирване на порязвания и охлузвания. Мисля, че си добре, Епап. Не показваш никакви симптоми. Те винаги се появяват мигновено, до минути от заразата.
— Какви например? — пита той притеснено.
— Студена кожа, треперене, обилно потене, ускорен пулс. Но ти си добре. Извади късмет.
Бен се хвърля към Епап и го прегръща.
— Стой настрана от мен — казва му Епап и се изправя до седнало положение. — Още не знаем със сигурност дали съм в безопасност.
— Добре си — уверявам го, а момчетата се спускат към него и го повалят обратно на палубата. Сред плетеницата от крайници виждам как Епап се усмихва. Нечия ръка замахва от купчината — тази на Джейкъб — и ме сграбчва за дланта. Преди да се усетя, съм въвлечен, тялото ми потъва в море от стонове на облекчение.
Лодката се движи напред, като набира скорост заради бързото течение. Внушителният силует на източните планини пред нас приближава все повече.
5
Часове по-късно все още съм буден. Отивам на кърмата далеч от шумното хъркане в каютата и от Сиси, която направлява движението ни от носа. Имам нужда да съм сам. Нищо не помръдва по осветената от луната суша; всичко е като застинала черно-бяла снимка. Реката се лее пред нас, подобно на нечии напрегнати сухожилия и потръпващи мускули. Сякаш кипи едновременно нетърпелива и развълнувана.
Мисля си за Ашли Джун.
Думите на Алени устни кънтят в главата ми дори часове по-късно. Когато най-накрая се свърши…
Последния път, когато видях Ашли Джун, това се случи на монитора в Института за хепъри. Стоеше приведена над работния плот в кухнята и трескаво пишеше бележка. Още пазя тази бележка в джоба си, влажна, подгизнала и с подвити краища. Рискува живота си, като се укри във вътрешността на сградата при минимална вероятност аз да се върна и да я спася.
Изучавах тази бележка безброй пъти. Познавам формата на всяка буква, всяка извивка и точка. Отново я вадя, хартията е съвсем мокра, а написаното от нейната ръка се е размазало от водата.
Аз съм във Въведението. Ще те чакам.
Не забравяй.
За един последен път проследявам с пръст написаното от ръката й. Задухва студен и остър вятър, а аз вече знам какво ще предприема по-нататък. Затварям очи, неспособен да гледам как късам малко парченце от края на листа. Пускам го срещу вятъра. То отлита, пърхайки като миниатюрна пеперуда и изчезва в нощта. Късам друго парченце; и после още едно; и още едно. Докато луната се издига все по-високо, от пръстите ми се откъсват безброй късчета и листът хартия постепенно се смалява. Накрая остава само малко парче с размера на отчупен нокът, толкова малко, че не мога откъсна от него нищо повече. Дълго го стискам между пръстите си. После с безмълвен вик на тъга го пускам и него вече го няма, в ръката ми не е останало нищо повече.
6
Събуждам се от разтърсване. Лицето на Дейвид изниква пред мен.