— Какво има? — питам. Небето е тъмно. Още е нощ. — Още ловци ли?
Дейвид клати глава.
— Не. Нещо друго.
— Епап? Добре ли е?
— Напълно. — Дейвид мълчи за кратко. — Нещо… Не знаем какво точно е.
Мигом скачам на крака. Течението е по-бурно, истинска стихия, като че търпението на реката изведнъж се е изчерпало. Струи вода отскачат нагоре като гейзери и плющят по палубата, като оставят отпечатъци, наподобяващи разперени длани. Небето е също така тъмно и разбушувало се като реката…
Всички гледат към мен, а от широко отворените им очи и стиснатите устни се излъчва страх.
— Течението е бързо заради многото дъжд напоследък — обяснявам, като се старая да успокоя опънатите им нерви. — Не бих се тревожил чак толкова.
— Изгубихме веслата. Водата ги изтръгна от ръцете ни.
— Какво?
— Но не заради това те събудихме — добавя Дейвид. — Долавяш ли шума?
В началото не различавам нищо, освен плискането на водата в лодката. Но постепенно разпознавам приглушеното съскане като статичен шум по радиото, далечен, но ужасно обезпокоителен. Затварям очи и се съсредоточавам.
Пред нас. Надолу по реката.
— Чух го за пръв път преди около десет минути — обяснява тихо Епап. — Появяваше се и изчезваше. Звучеше неравномерно. Но сега. Чуй го само. Става все по-силно. И идва по-отблизо.
Взирам се възможно най-далече напред. Което в този мрак е едва около петдесет метра. Дори бреговете на реката са изчезнали от поглед. Страхът раздира гръбнака ми като мръсен нокът.
— Струва ми се, че този звук идва от водопад — заявява Епап. — Учения ни обясни, че водопадите издават съскащ шум, като ги приближаваш. — Той се обръща към мен с лице, опръскано от водата. — Ти какво мислиш, Джийн?
— Не знам нищо за водопадите. Досега си мислех, че ги има единствено в романите. — Стоя, загледан в далечината. Съскането е прераснало по-скоро в цвъртящ звук. По-силен и по-злокобен.
— Според мен тази лодка се носи към водопад — настоява Епап. — Трябва да сме в готовност да плуваме към брега. — Поглежда ме и аз кимам в отговор. — Ще развържа въжето от котвата.
През следващите петнайсет минути яростта на реката се усилва. Въртим се, сякаш сме попаднали на излязла от контрол въртележка. Дъждовните капки падат, като че запратени към нас с гняв. А онова неспирно съскане става все по-силно. Скупчваме се около Епап. Той опасва въжето около телата ни и връзва възел след всеки от нас. Примижаваме заради пръските вода и студения вятър, а в същото време се стараем да запазим равновесие върху подскачащата и въртяща се лодка.
— Погледнете ме — нарежда Епап. — Всички. Погледнете ме. Налага се да скочим от лодката, да плуваме към сушата…
— Епап, не съм сигурен! — отвръща Джейкъб. — Реката е прекалено бърза! Може да ни отнесе, да ни раздели, да ни залее.
— Нямаме избор — изкрещява той в отговор. — Всички да се хванат за въжето. Ако потънете или бъдете отнесени, просто се дръжте за въжето.
— Пак ще бъдем отнесени от течението — настоява Джейкъб и клати глава.
— Не! — крясва Сиси. — Епап е прав. Трябва да скочим.
С въже, опасващо гърдите ни и стегнато здраво под мишниците, ние приближаваме внимателно към ръба. Сиси заговаря с уста, прилепена към ухото ми:
— Двамата с теб. Трябва да се държим плътно един до друг. — Проверява въжето ми, като дърпа здраво, а кокалчетата на ръцете й са мокри и побелели от усилията. — Останалите. Те всъщност не умеят да плуват. Дейвид и Джейкъб съвсем малко. Но Бен и Епап са мъртъв товар. Разбираш ли ме?
Кимам. Скоростта на лодката вече е ужасяваща. За една секунда, но достатъчно, че да ти спре сърцето, лети във въздуха, преди да се сгромоляса обратно долу.
— Всички да чакат моята команда! — виква Сиси. Помнете: не се пускайте от въжето. Ритайте с крака и не използвайте ръце. Ръцете ви не бива да изпускат въжето. Ясно ли е? Не се пускайте за нищо на света!
Аз се взирам в реката, водите й са въплъщение на бушуваща ярост. Няма да се получи; течението ще ни отнесе. Джейкъб е прав. Прекалено силно е, за да успеем.
— Три… — виква Сиси.
В мига щом докоснем водата, тя ще ни погълне, а после ще се разпръснем в шест различни посоки заради убийствените подводни течения. Скачаме към непрогледна и бездънна яма, където ще намерим смъртта си.
— Две…
До мен Джейкъб се напряга, сякаш внезапно осъзнал нещо.