— Едно! — Сиси прикляка в готовност да скочи в черната река. Другите в редицата са като сиви петна, готови да се хвърлят напред.
Аз подгъвам колене, скачам…
— Спрете! — крещи Джейкъб и се отдръпва настрана от ръба.
Въжето се опъва, докато вече се намирам във въздуха. Изтеглен съм назад, от устните ми се откъсва стон и се пльосвам на палубата. Секунди по-късно, подобно на забавено ехо, чувам звука от строполяването на останалите върху палубата.
— Джейкъб! — крещи Сиси. — Какво правиш?
— Трябва да преминем през водопада! — отвръща той. — Трябва да останем в реката.
— За какво говориш? — пита Сиси, а лицето й е обляно от дъжд.
— Чуй, ловците не умеят да плуват! — обяснява Джейкъб. Погледът му прелива от вълнение. — Лесно потъват във водата. Това ни каза Джийн. Нали помниш? По рефлекс изпадат в паника, ако нивото на водата надвиши линията на челюстта им. Изпадат в ступор и потъват до секунди.
— Е, и? — пита Сиси.
— Помисли само. За тях един водопад би бил сигурна смърт. Никога не биха посмели да продължат нататък, за тях е самоубийство. Не такъв — не задължително — е случаят с нас. Ние плуваме. Бихме могли да оцелеем през водопада. Той е като ключалка, в която можем да паснем само ние. Това е мост към свободата, който само ние можем да прекосим. По тази причина плочата ни инструктира да останем на реката.
— Не знам — колебае се Сиси.
Джейкъб не отстъпва.
— Мисля, че по тази причина Учения ни учеше какво представляват водопадите. За да ни подготви за това. Но си припомни, че винаги ги описваше живописни и красиви. Сякаш са изход към рая. — Той разперва развълнувано ръце и внезапно аз си припомням за скицата, върху която се трудеше вчера Епап. На прекрасно нарисуван водопад, оазис на красотата. — Трябва да продължим по реката — продължава Джейкъб. — И после надолу през водопада.
— Не разсъждаваш смислено, Джейкъб — противи се Сиси. — Пред нас наистина се намира водопад!
— Знам, знам, знам — повтаря той и стиска здраво очи. Стяга и отпуска юмруци. — Но трябва да останем на лодката! Знам го със сигурност.
— За какво говориш?
— Останете в реката! — крещи Джейкъб. — Това гласеше надписът на плочата! Учения иска да постъпим така. Да останем на вода. Да продължим да се придвижваме напред.
— В границите на разумното! — заявява Сиси. — Пред нас има водопад. Предложението ти граничи с безумие.
— Моля те, Сиси — настоява Джейкъб с умоляващ поглед. — Да не се отклоняваме. Нека постъпим, както ни съветва Учения. Да останем на реката, вместо да се придвижваме към сушата. Защото именно това ще ни отведе до Обетованата земя. При млякото. При меда. При плодовете и слънчевата светлина. На улици, изпълнени с други човешки същества, при спортни стадиони, детски площадки и увеселителни паркове с хиляди деца в тях. Придържаме ли се към инструкциите, ще се доберем дотам. — Той върти развълнувано глава, а в очите му се появяват сълзи. — Струва си да поемем риска. Моля те, Сиси.
Сиси прехапва долната си устна, взира се напред по реката, лицето й е напрегнато, докато обмисля.
— Винаги се държим заедно, нали така? — заговаря към всички.
— Винаги, Сиси — отвръща Джейкъб с глас, преливащ от емоции.
— Така че каквото реша, всички ще го приемат? — пита. Той кима. — Значи ми имате доверие?
— Да.
Тя поема дълбоко въздух.
— Скачаме от лодката. Веднага.
Джейкъб прегърбва рамене.
Внезапно небето е разцепено от светкавица, осветяваща силуета на източните планини, прегърбен черен гигант, който вече е така близо, че успявам да подуша мускуса на махагоновите му гори. За част от секундата зървам реката. Струите вода се леят с ужасяваща скорост и необузданост. Като развилнял се звяр, кипящ от гняв и напиращ право към планината. Не около нея или през тесен проход със стръмни страни. А някак директно в сърцевината на непрогледната тъмнина.
Полагам длан на ръката на Сиси и клатя глава.
— Прекалено късно е, Сиси. Сега реката е като открит гроб. Няма съмнение, че ще се удавим.
Тя присвива очи срещу вятъра и дъжда и стяга челюст ядосано. Знае, че съм прав. Няма какво повече да се каже.
Пръски от реката се смесват с режещия вятър и мокрят лицата ни. Ние вперваме поглед наред и се чудим какви ни очаква.
Пет минути по-късно дъждът внезапно спира и температурата пада рязко. Нощта става още по-тъмна, сякаш е черно мастило, което ни залива. Реката реве в ушите ни с гърмящия си тенор.