Стоим смаяни от избухването й. Тя се отдалечава, дишайки учестено и се скрива зад една голяма скала.
Следвам я. Взира се във водопада със скръстени пред гърдите ръце.
— Хей — произнасям възможно най-нежно. Промъквам се по една тясна пътека между две скали.
Тя не отговаря, а само хапе долната си устна, само половината от нея; другата половина се е издула накриво.
Спуска леко клепачи и една сълза се изтърколва по бузата й. Не се обръща в другата посока, както очаквах да постъпи. Вдига ръка, за да обърше сълзата, както си мисля аз, тя спира пред устните й. Прикрива частично уста, а пръстите й треперят и устните се изкривяват. Този път се обръща с гръб, но аз зървам как заплаква.
Напрежението й е дошло твърде много. Бремето да закриля живота на всички, е носено единствено от нейните рамене.
Докосвам я. Тя не се отдръпва, както допусках, че ще стори, а се обляга на ръката ми и извивката на рамото й пасва идеално в шепата ми. Плътта й е мека, но в тънката обвивка на мускулите и в ясно очертания релеф на костта се чувства напрежение. Тя се обръща и ме поглежда настойчиво. Това е типът внимание, който баща ми ме беше учил да избягвам. Контактът с очи означава, че се намираш в центъра на внимание на човека срещу теб; отдръпни се, изплъзни му се, бягай.
Но аз не мога да погледна встрани. До този момент не бях осъзнавал колко изразителни и красиви са очите й.
— Имам усещането, че провалям всички, Джийн.
— Това е нелепо. Всички щяхме да сме мъртви досега, ако не беше ти. — Приближавам още по-плътно до нея, докато не започвам да чувствам излъчващата се от тялото й топлина. — С теб съм, Сиси. Искам да го открия, също колкото и ти. Ако не и повече.
За миг в очите й проблясват отстъпчивост и мекота.
Идва ми в повече. Отклонявам поглед.
Мълчим за няколко секунди. После тя клати глава.
— Чувствам се, сякаш пропускам нещо очевидно — заговаря. — Нещо, което ни е оставил. Насока, знак. Нещо, което е под самия ми нос. Като в игрите, които играеше с мен.
У мен се надига странно чувство на ревност. Значи е играл с нея на същата игра. Мислех, че аз съм единственият.
— Всичко наред ли е, Сиси? — обажда се Епап от другия край на тесния пролом. Сиси се отдръпва от мен, докато Епап се промъква между каменните блокове.
— Наред ли е всичко? — повтаря въпроса си, като се взира настоятелно в нея.
Тя бързо обърсва сълзите от бузите си.
— Да — промърморва и се разминава с него. Измъква се през тясната пролука.
Останал насаме с мен, Епап ме поглежда остро. Аз навеждам глава и се отдалечавам. Когато се присъединявам обратно към групата, Сиси вече е седнала до Джейкъб и гали косата му усмихната. Джейкъб се смее.
Прекалено уморени сме да помръднем. Слънчевите лъчи се задържаха досега, но не може да се каже още колко дълго ще продължи така.
Изминава един час; неколцина от нас се унасят в сън.
Внезапно Сиси се надига.
— О, колко глупаво! — изрича и се перва по челото.
— Сиси? — обръща се към нея Епап.
Тя не отговаря, а се запътва към водопада. Пристъпва внимателно на базовата скала по периметъра на водосъбирателния басейн. Едно малко подхлъзване навътре в такава близост с водопада и тя би могла да се озове блокирана под повърхността от подводната тяга.
Другите момчета се събуждат.
— Какво прави тя? — пита Бен.
Притисната към стената встрани от водопада, Сиси спира. После прави крачка напред и изчезва зад водната завеса.
— Сиси! — крещи Бен и в следващата секунди всички се втурваме към водопада. Бен не е на себе си от тревога и се налага двама от нас да го задържат. Взираме се разтревожено през плътния слой падаща вода.
— Там! — извиква Джейкъб и сочи към страничната част на водопада, където водната завеса е по-тънка и рехава.
Тя е неясно петно зад леещата се водна стена. Първо се подават ръцете й, а после и главата й щръква през сгромолясващите се води. Когато се показва, е напълно подгизнала. Но се усмихва широко и лъчезарно.
— Момчета, идвате ли или не?
— А? — произнася Епап.
— Хайде, не се бойте — закача се тя. — Тук отзад открих ниша.