— Какво? — пита.
— Става дума за Учения.
— Давай.
— Криех нещо от вас.
— Мисля, че знам какво е — казва тя след известно време.
— Не съм сигурен. Не и това.
— Той ти е баща, нали?
Челюстта ми увисва чак до дъното на прохода.
— Как… какво?
— Шшш… Ще събудиш другите — предупреждава ме тя.
— Той ли ти каза за мен?
— Не. Никога не е казвал нищо.
— Тогава откъде…
— От движенията ти. Толкова наподобяваш на него. По начина, по който сядаш на земята с един протегнат крак, а другия подвит и с брадичка, подпряна на коляното. По цвета и формата на очите ти. По изражението на лицето ти, когато си потънал в мисли. Дори по начина, по който говориш.
— Другите подозират ли нещо?
— Те го разбраха в секундата, в която те видяха за първи път.
— Невъзможно.
Тя се засмива леко.
— Може да сме водили затворен живот, но не сме слепи за очевидното. — Въжето се разлюлява леко докато тя сменя позата си. — Мислиш ли, че той е над нас?
— Имаш предвид в Рая ли?
— Не. Там, където излиза тази шахта.
— Надявам се. Нищо няма по-голямо значение за мен от това да го открия. — Млъквам, изненадан от това неочаквано разкритие. Но е истина. Откакто се натъкнах на плочата, откакто зърнах името си, гравирано в камъка, не мисля почти за нищо друго. Вдигам поглед нагоре и казвам тихо: — Ще вървя до края на света, за да го намеря, Сиси.
Тя мълчи, сякаш чака да продължа.
— Може ли да те попитам нещо? — казва.
— Какво е то?
Тя се колебае.
— Кажи ми какъв беше съвместният ви живот. Ти имаше ли братя и сестри? Майка ти жива ли беше? Щастливо семейство ли бяхте? Разкажи ми за живота си насред всички тези чудовища.
Тихо е в продължение на една минута.
— Сестра ми и майка ми умряха, когато бях малък. Една сутрин излязоха заедно с баща ми и часове по-късно той се върна сам. Бяха изядени. Хората коментираха случая с години, за изключително невероятното откритие на момиче и майка хепъри на градските улици при самото настъпване на здрача. Разказваха как краката на момичето били счупени като я ударил кабриолет, как майка й неразумно останала до нея, отказвайки да си тръгне. И как, когато тълпата ги достигнала, майката покрила детето с тяло. Всичко свършило за секунди. Или поне поглъщането им.
Въжето изскърцва.
— Съжалявам, Джийн. Не е нужно да продължаваме да говорим за това.
Решавам, че това е краят на разговора, но сам изненадвам себе си, когато продължавам да разказвам. В началото думите ми звучат колебливо и несигурно, една дума, две думи, цяло изречение. После нещо се случва, задейства се инерция и от мен започват да се сипят мисли и спомени. Усещането, че аз тласкам думите навън изчезва и по-скоро се случва излияние, катарзис, изповядване. Когато завършвам и гласът ми притихва, тя не казва нищо. Боя се да не е заспала.
После тя шепне:
— Ще ми се да можех да подържа ръката ти.
Снежинките се спускат бавно покрай лицето ми и изчезват от погледа ми, потъвайки в мрака под краката ми.
10
Сиси е права. На следващия ден достигаме до повърхността. Отворът на вертикалния тунел се оказва изненадващо близо.
Минути след като нахлулата в кухината слънчева светлина ни буди, ние започваме да се катерим. Ръцете и краката ни са премръзнали и схванати, но обливащите ни лъчи ни затоплят и връщат живота в ставите ни. Скоро забравяме за изранените си длани и кървящите пръсти, съсредоточаваме се единствено върху хващането на следващия напречник. И после следващия. Докато не се изсипваме през отвора като новородени бебета, започваме да поглъщаме жадно свежия планински въздух и примигваме заради слънчевата светлина.
Намираме се на дъното на обрасла със зеленина долина. По цялата й периферия се издигат гранитни скали, наподобяващи каменни пръсти. Въздухът в низината е изпълнен с лека мараня, която се промъква измежду заобикалящата ни тъмна гора. От мъглата се показват дървета, сякаш са пратеници, дошли да ни поздравят. Или да ни отпратят.
Над всичко се издига планинският връх. Извисява се нагоре, далечен и арогантен, с назъбената си възлеста повърхност, като че направил гневна гримаса заради яркостта на деня. Или пък заради нас, задето се разхождаме по широките му рамене. По средата на пътя зърваме далечен водопад, който блика от стръмния склон, а водата му се спуска на хиляди метри надолу и се разпръсква във фина мъгла на дъното. Сред струите му се мержелее неясна дъга.