Изложени на открито, както сме в момента, ниската температура прерязва костите ни. Вятърът, макар и лек, се вмъква под дрехите ни и вледенява гърдите ни. Обзема ме нов пристъп на кашлица и аз се превивам на две с усещането, че гърлото ми е раздирано от кабарчета, а слузта, намираща се там, е киселина. Докосвам челото си. Горещо като готово за коване желязо, разпръскващо около себе си искри и пламък. Земята се накланя пред мен, небето и планината се въртят наоколо като същинска лавина за съзнанието ми.
— Към дърветата — казвам. — Далече от вятъра.
— Почакайте — отвръща Сиси. Навежда се над отвора на тунела и започва да оглежда периферията му.
— Какво правиш? — пита Бен.
— Ето тук. Погледнете — приканва ни тя и сочи единствения участък, където тревата е смачкана. — Който и да е използвал този тунел, тръгнал е в тази посока. Предлагам и ние да поемем натам през гората.
Гората е като топло гнездо. Вятърът утихва почти мигом, щом навлизаме сред дърветата. Прекрасният аромат на ванилия кара стомасите ни да къркорят. Препъваме се наоколо, преди да открием сред боровите иглички на земята бегло подобие на пътека. Поемаме по нея, а вълнението ни расте.
Но след едва петнайсет минути спираме, за да си поемем въздух и се облягаме на покритите с лишеи дървета. Не сме свикнали на редкия планински въздух. Сред клоните високо над главите ни се мярка сойка, върти рязко черната си глава в различни посоки. Надава дрезгави укорни писъци, сякаш ни кори заради липсата ни на енергия. След кратка почивка потегляме, но с по-предпазливо темпо. Двайсет минути по-късно спираме.
— Пътеката се изгуби — отбелязва Сиси и се озърта разтревожено.
— Трябва да си намерим място за през нощта, нали? Да накладем огън — казва Епап с тракащи зъби.
— Налага се да побързаме — казва Сиси. — Този студ не е шега. Двамата с теб ще съберем дърва. Бен и Джийн да останат тук…
— Не — прекъсва я Епап. — Отсега нататък ще правим всичко заедно. Няма да се разделяме нито за секунда. Чувате ли ме? Тази гора иска да ни раздели. Чувствам го.
Това важи за всички ни. Вървим плътно един до друг, понякога ръцете ни се отъркват едни в други и се удряме леко с рамене. Нямаме нищо против.
И тогава, точно когато гората заплашва да прерасне в чернота, наподобяваща гъст катран, се озоваваме на просека. Завесата от дървета и мрак изчезва. От далечната страна на просеката земята се спуска право надолу в стръмна скала. От мястото си успяваме да зърнем кристалните езера и ливадите в долината далече под нас. Но погледът ми бързо е привлечен от нещо друго.
Насред просеката, окъпана от слънчеви лъчи, се издига дървена хижа.
11
Прозорците на хижата са покрити, към рамките им са прикрепени черни капаци. Входната врата е боядисана в черно и е заключена така здраво, че изглежда, сякаш е херметически запечатана.
Сиси пристъпва по-навътре в просеката, а обувките й потъват в кадифения сняг.
— Сиси! — шепне Епап.
Тя се обръща и ни прави знак да стоим по местата си. Момчетата хлътват обратно между дърветата, а аз я следвам.
— Подхождаш неправилно — шепна.
Тя спира.
— Защо?
— Не отивай до входната врата…
— О, моля те. Не съм се канила да почукам.
— Дори не приближавай към предната веранда. Вероятно ще изскърца. — Не отговаря, но знам, че слуша. — Аз ще заобиколя отдясно, а ти тръгни наляво. Ако не чуем нещо, след пет минути ще се срещнем отзад. Само ако отзад е чисто, ще изпробваме входната врата.
Тя кима и се разделяме.
Снегът на земята е образувал твърда коричка и аз се старая да пристъпвам бавно. Озовал се отстрани на къщата, насочвам се предпазливо към закритите прозорци. Изчаквам дълго време, преди да долепя ухо до капаците. Нито звук.
Като че хижата е празна.
След пет минути внимателно заобикалям зад хижата. Сиси вече е там с ухо, притиснато към покрития прозорец. Вдига ръце и клати глава. Вътре няма никой. Повдига вежди. Ще влезем ли?
Предната веранда скърца под тежестта ни, въпреки старанието ни да се движим внимателно. Когато стига до вратата, Сиси хваща топката, намръщва се заради това колко е ледена и после стиска здраво. Завърта я и вратата се отваря широко изненадващо тихо.