— Какво каза? — Гласът ми е прекалено силен за това малко помещение.
— Какво?
— За мен, какво ти каза за мен? — Думите се изстрелват от устата ми една през друга като масивни дървени блокчета, търкалящи се надолу по стълби.
— Че някой ден ще дойдеш тук. Беше сигурен в това.
Аз премествам тежестта си.
— Нещо друго?
Тя вдига вбесено ръце.
— Спри да ме прекъсваш! Трябва да обясня всичко последователно, за да не забравя някоя важна подробност…
— Не. Направи го веднага. Кажи ми какво друго сподели той за мен.
Тя поема голяма глътка въздух.
— Е, добре.
Отвън се дочуват гласове, все още далечни, ала приближават.
— Каза, че си момче, родено с мисия. С определена съдба.
— Аз?
— Че имаш цел и призвание. Че животът ти има по-голяма значимост, отколкото изобщо можеш да си представиш. — Тя сваля качулката си. — Защо ме гледаш така?
— Нямам представа за какво говориш. Баща ми никога не е споменавал нито дума за това. Каква мисия?
— От мен се очаква да те въведа постепенно и леко.
— Напоследък нищо не се случва постепенно и лесно. Просто ми кажи.
Тя пристъпва към мен с очи, приковани в моите.
— Не се изненадвай и не се бой от онова, което ще чуеш.
— Каква е моята мисия, Клеър?
— Не се качвай на влака, Джийн. — Продължава да ме гледа право в очите. — Нито утре, нито в друг ден. Никога. Има друго място, на което трябва да отидеш.
Опитвам се да разгадая по лицето й.
— Какво? Къде?
— При баща ти, Джийн. Той е жив.
34
Думите й ме зашеметяват с осезаема сила. Коленете ми се разтреперват и краката ми се подкосяват.
— Жив е? Къде е? — чувам как я питам. Думите ми долитат от хиляди километри разстояние, изгубени сред водовъртежа от мисли, изпълващи съзнанието ми.
Тя се кани да каже нещо, а после поклаща глава.
— Няма време — промълвява тихо, като че на себе си. — Ела. — Отива до другия край на помещението, избутва настрана няколко празни кашона и кутии и пред нас се разкрива малка врата.
— Няма начин — произнасям несигурно. — Кажи ми, че не е там вътре.
— Разбира се, че не — отвръща. — Не ставай глупав. — Отваря вратата и влиза. Аз я следвам. Секунда по-късно чувам изпукването на счупена пластмаса и помещението е озарено от зелена светлина.
Всъщност представлява дълъг коридор, чийто край се крие в сенките. По стените, подобно на големи препарирани пеперуди, висят няколко големи приспособления, приличащи на хвърчила с огромен размах на крилете.
— Сега се намираме вътре в крепостната стена — уведомява ме Клеър.
— Какво е това?
— Наричат се „делтапланери“.
Докосвам тъканта на намиращия се най-близо до мен. Синтетична изкуствена материя.
— В ранните дни — казва Клеър — когато Мисията е приемала ролята си на преден пост сериозно, хората летели с делтапланери, за да оглеждат територията. Винаги под прикритието на дневната светлина. За да държат здрачниците под око. Да са сигурни, че си стоят в своя град и не излизат да разузнават или да пътуват из пустинята.
Оглеждам десетките делтапланери, окачени на стената от основата чак до върха й.
— Защо са спрели?
— Старейшините станали прекалено едри и тежки, че да ги управляват. Освен това отменили полетите, след като няколко момичета, както гласят слуховете, отлетели и никога не се завърнали. Вече никой не може да си служи с тях: старейшините са твърде дебели, а момичетата не могат да се затичат, за да се засилят заради краката си. Не че някого го е грижа. Дори са забравили за съществуването им.
Изминавам дължината на стената със Светило в ръката, което разкрива още покрити с прах делтапланери.
— Функционират ли?
Тя се подсмихва.
— Не би стигнал твърде далече. Всички до един са неизправни. Повечето от действащите заминаха. Изгоряха преди години. — Забелязва озадаченото ми изражение. — Направиха с тях огромна клада по заповед на старейшините. Този коридор… Мисля, че тук е била ремонтната работилница. Забравиха за тези.