Връщам се обратно и докосвам големия делтапланер, окачен най-близо до вратата. Притежава особено голям размах на крилете, синтетичният материал, от който е изработен, има ярък цвят.
— Този изглежда нов — отбелязвам.
Клеър кима.
— Относително. Този е единственият, за който съм сигурна, че лети.
— Баща ми?
Тя нежно прекарва пръсти по него.
— Той го конструира. Беше модел за обучение. На него могат да летят едновременно двама души. С баща ти летяхме заедно. Научи ме как да го управлявам.
— Често ли летеше?
— Да. Тайно, разбира се. Нощем. Старейшините никога не биха го допуснали. След като го прокудиха в хижата, освободи се от зорките им погледи и имаше по-голяма свобода да лети. Държеше друг делтапланер в хижата.
Кимам, защото си припомням делтапланера на една от стените там.
— Къде ходеше?
— Навсякъде. Където и да е. Не знам.
Плъзвам пръст по делтапланера. Нещо ми хрумва.
— Баща ми е използвал делтапланера, за да избяга — заявявам, а вълнението пулсира у мен. — Старейшините не са можели да допуснат бягството му да достигне до знанието на жителите на селото. Измислили са история за самоубийството му. Точен съм, нали?
Клеър кима.
— И накъде се насочи?
Но тя клати глава.
— Не мога да ти кажа, освен ако не сториш нещо.
— Какво имаш предвид?
Тя скръства ръце.
— Не мога да ти кажа къде е или как да се добереш до него, ако първо не ми покажеш Ориджин.
— Шегуваш ли се? Нямам нищо за теб. Само случайни хипотези и налудничави теории. Сега ми кажи къде се намира баща ми!
— Той ме накара да се закълна да не ти казвам, ако първо не ми предоставиш Ориджин. Защото това е твоята мисия, Джийн. Да отнесеш Ориджин при баща си.
Аз издишам ядосано.
— Добре, както и да е. Ориджин е пред теб.
Тя е объркана за няколко секунди и обхожда тялото ми с поглед.
— Къде… — Гласът й замира. Клати глава и нахлупва вълнената си шапка на главата. — Губиш ми времето. Ако ще си правиш шеги по темата тогава…
— Не! Сериозен съм.
— Няма начин…
— Клеър! Казвам ти онова, което ми е известно — заявявам и размахвам ръце умолително. — Само помисли, обзалагам се, че баща ми е загатнал как Ориджин има нещо общо с надпис или комбинация от букви или нещо подобно. Направил го е, нали?
Тя ме наблюдава предпазливо.
— Джийн — казвам. — Толкова е очевидно, но всички гледат през него. Това е точно типът насока, който би оставил баща ми да се подвизава под носовете на хората. Очевидна и същевременно невидима.
— Престани!
— Не. Говоря сериозно. В гените ми е. Аз съм. Аз съм Ориджин!
Тя се взира настоятелно в мен. Оглежда шията ми, гърдите ми, ръцете. Виждам я как безмълвно произнася Ориджин, а бледото й лице става още по-бяло.
— А сега ми кажи — настоявам. — Къде е баща ми?
В очите й проблясва гняв.
— Трябва да ти кажа единствено ако съм сигурна, че Ориджин е у теб. А аз не съм. Но няма време да се убеждавам.
— Разбрано. Сега ми кажи къде е.
— На изток.
— На изток? На изток от тук няма нищо. Хвърлям поглед към безмълвната публика, състояща се от делтапланери и към това странно, подобно на елф момиче с руса до бяло коса, което стои пред мен. — Знаеш ли какво? Защо да ти се доверявам? В нищо, казано от теб, няма логика. Откъде да знам, че не си измисляш?
— Баща ти ме предупреди, че може да не повярваш. Така че ме помоли да ти покажа нещо. — Тя приближава до малко дървено ковчеже, скрито в сянката на един ъгъл и вдига капака. Когато се обръща, държи в ръка малък модел на аероплан.
Гръдният ми кош се свива и притиска белите ми дробове. Разпознавам самолета. Онзи, управляван с дистанционно управление е, който баща ми пусна от покрива на сградата, в която работеше, най-високия небостъргач в метрополиса на здрачниците. Самолетът е по-малък, отколкото го помня, избелялата му хромирана повърхност е очукана и олющена, но когато го оглеждам по-отблизо, е безспорно. Това е същият самолет.
— Обясни ми, че го е програмирал да отлети до конкретно място — казва тя. — Знаел е точно къде ще се приземи. И години по-късно, след като се завърна в Мисията, открил самолета. Очукан, смачкан, ръждясал, заплетен в клоните на едно дърво, но на по-малко от сто метра от мястото, където се очаквало да кацне.