Въртя самолета в ръцете си. Ремонтиран и излъскан е, покрит е с нов лак. На него пише нещо. По протежението на вътрешната страна на крилата, същият невъзможно да бъде объркан почерк, който познавам от четенето на дневниците на баща ми. Само четири думи.
— Следвай реката на изток — шепна.
— Трябва да тръгнеш на изток — казва меко Клеър. — Заедно ще тръгнем на изток. С делтапланера. Аз ще управлявам този, предназначен за двама. — Очите й се стрелват надолу със странен израз на вина в тях. — Ще следваме реката. От другата страна излиза от планината. И после право на изток.
— Там няма нищо. Само безплодни празни земи.
— Баща ти е там. На място, описвано като земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.
Всичко, което успявам да сторя, е да въртя самолета в ръцете си и да докосвам хладните му метални повърхности.
— Това е твоето предназначение в живота, Джийн. Така ми каза баща ти. Целият ти живот се свежда до това: да се придвижиш на изток с Ориджин. Нищо друго няма значение. Роден си да свършиш именно това. Такава е мисията ти.
Отвън се чуват силни гласове. Все по-близо до нас са. Може би вече са до самата крепостна стена.
Тя заговаря бързо.
— Трябва да тръгнем тази нощ. Но не веднага. Не и със старейшините по самите ни пети. А и се налага да се прибера в стаята си и да взема раницата с провизии, която скрих там. Пътуването ще отнеме няколко дни. Ще се срещнем обратно тук след час.
— Ами приятелите ми? Не мога просто да ги изоставя.
Тя се поколебава, а в очите й се прокрадва същият израз на вина, който бях доловил само преди мигове.
— Може би само Сиси… — започва, но после поклаща глава. — Не, на делтапланера има място само за мен и теб. В очите й личи странен и особен блясък на вина, сякаш върши нещо нередно.
— Налага се да вземем и останалите. — Клатя глава. — Какво говоря? Имам прекалено много въпроси…
— И докато сме във въздуха, ще имаме предостатъчно време за тях. — Тя ме дърпа през вратата, оставя избледняващото Светило вътре и я затваря. В мрака намества кашоните и кутиите обратно пред нея, а после отваря един плъзгащ се прозорец. — Качват се нагоре. — Обръща се към мен. — Ще мина през този прозорец и после по стената. Ти си прекалено едър. Няма да успееш да се провреш. Слез по тези стълби и се натъкни на тях. Кажи, че просто си оглеждал. — Тя слага качулката на главата си. — Тръгваме тази вечер. Върни се тук след час. Не казвай на никого. Ясно ли е?
— Не. Не е.
Но тя сякаш не ме чува. Прехвърля единия си крак през плъзгащия се прозорец, спира.
— Баща ти сподели нещо с мен. Понякога летял до метрополиса на здрачниците. Отнемало му цял ден да отлети до там и обратно. Но искал да те види. Дори това да ставало отдалече, високо в небесата.
Сграбчвам я за ръката.
— Ти защо остана? Ако наистина някъде там е земята на млякото и меда, защо вече не си отпътувала за там?
Тя изтръгва ръка от моята и се оттласква, докато не застава в клекнало положение на перваза. С половината тяло вече навън казва:
— Защото баща ти ме помоли да остана и да те изчакам. — Поглежда ме в очите. — Той беше добър човек. Бих сторила всичко, за което ме помоли.
В следващия миг вече е навън в нощта и тича по крепостната стена.
35
Откриват ме, докато слизам надолу по витото стълбище. Двама старейшини с лица, почервенели от пиянстване или от положените усилия. Или и от двете. Нямат какво да ми кажат, а само протягат ръце в опит да ме заловят. Аз ги отблъсквам и след като осъзнават, че не се мъча да избягам, просто ме следват плътно зад гърба. Не си разменяме и една дума. И в мига, щом се озоваваме обратно на покритата с камъни пътека, те внезапно изчезват. В един момент са зад самия ми гръб, а в следващия вече ги няма.
Странно, че не решават да ме изпратят до къщата ми. Старая се да не придавам кой знае какво значение на това. Но ме изпълва все по-голямо безпокойство. Спирам и се ослушвам в притихващия звук от стъпките им. Но долавям само тънкото свистене на вятъра.
Дъждовна капка се стича по лицето ми. Голяма и ледена е, у нея няма нищо хипотетично. След секунди я следват още и още, покриват бузите и челото ми, докато не започва да се лее проливен дъжд.
Но не това е причината за внезапно обзелия ме студ. Водната завеса е като каскада от мокра тъмнина, плътна и дебела. Пронизват я искри от статично електричество. Дъждът плющи върху камъните и вдига шум като от хиляда търкалящи се топчета за игра.