Тръгвам обратно към моята къща. Страхът кара краката ми да се движат бързо по хлъзгавите камъни. На площада спирам и се ослушвам. Тишина и неподвижност, само сърцето ми блъска лудо. Нещо прещраква в главата ми, убеденост, която движи стъпалата ми все по-напред. В съзнанието си се виждам как нахлувам в спалнята и будя всички до един. Епап, Дейвид, Бен, Джейкъб, Сиси. Обяснявам им, че трябва да напуснем това място на мига не само защото сега знам, че истинската земя на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина лежи на изток от нас, не само понеже съм наясно, че баща ми е жив и ме очаква там, но защото ми е ясно, че времето ни в Мисията е изчерпано. Че последните зрънца пясък са изпаднали и са оставили след себе си море от ужасяваща празнота и зловещ мрак. Вече виждам как сграбчваме раниците си, как се прокрадваме през тъмната гора и се забързвам още повече, като се старая да пренебрегна усещането, че вече е прекалено късно.
Влетявам през входната врата. Точно се каня да се втурна нагоре по стълбите…
… когато нещо притегля погледа ми. В столовата. Светлината от огън танцува по стената, слаба и трепкаща. Но не тя привлича вниманието ми.
Прави го Дейвид.
Само че той не е с лице към мен. Стои в ъгъла с лице към стената и с ръце зад гърба. Като че е част от строй. Само че трепери.
— Дейвид?
Влизам в столовата и тръгвам към него.
— Дейвид?
Светлината идва от свещите върху свещник, намиращ се на масата за хранене. Епап седи до масата, а лицето му е озарено от пламъците. Тика лъжици супа в устата си като робот, бързо и невнимателно, и тя се разплисква по масата и по предницата на ризата му.
Вдига поглед, а очите му са червени и възпалени. Не показва никаква изненада от внезапната ми поява, но от погледа му струи отчаяние. По лицето му се стичат сълзи, но единственото, което върши, е да продължава да загребва лъжица след лъжица от супата.
В ъгъла зад Епап стои друг човек.
— Джейкъб? — произнасям, а очите ми вече се насочват към третия ъгъл.
Там е Бен с тяло, притиснато към стената, което се тресе неконтролируемо. Той също е с гръб към стаята. Косата му е разбъркана, като че някой я е теглил и извивал в различни посоки.
Отново стрелвам с поглед Епап. Лъжицата в ръката му, сякаш подвластна на взора ми, пада и издрънчава на масата. Очите му вече не са приковани към моите, а са насочени над рамото ми.
Подът зад гърба ми проскърцва.
Чувствам как внезапно ме обгръща хлад от усещането за нечие присъствие, неочаквано и мрачно като крило на прилеп в полунощ. Обръщам се.
Бледо лице, закръглено, с топчести бузи и изпъкнали очи. Над самото ми рамо.
Като луна, същинска пълна луна.
Но празният му поглед е лишен от светлина. Примигва, клепачите му се спускат като гилотини на забавен ход. Аз понечвам да изкрещя.
Но преди да успея, нещо тежко ме удря по тила. Черепът ми изпуква, а мозъкът ми се блъска в предната му стена. Всичко около мен се втечнява в сиво-черна маса и аз падам, отпуснат и озовал се в нереалност, без да чувам, виждам или чувствам каквото и да било.
36
Тъмнина. Гъста като катран, нанесен на хиляди пластове върху очите ми. Няма разлика дали са отворени или затворени. Мракът е все така непрогледен.
Не е възможно да знам колко време е минало. Вътрешен инстинкт ме предупреждава да стоя неподвижно, да контролирам дори дишането си. Да избягвам предизвикана от паника хипервентилация. Издишвам и вдишвам абсолютно тихо. Осмислям известното ми, без да мърдам и да говоря.
Ето какво знам: вече не съм навън. По лицето ми не падат дъждовни капки. Над главата ми няма звезди. Няма и най-бегъл помен от вятър. Бавно полагам длани от двете страни на тялото си. Втвърдена пръст, суха и зърнеста текстура. Някъде вътре съм. На закрито. Тихо е като в ковчег.
Слушай, Джийн. Слушай.
Нищо, освен ударите на сърцето ми.
Преглъщам малко слюнка и адамовата ми ябълка подскача.
Задръж се спокоен. Не изпадай в паника. И отново онзи вътрешен инстинкт: не мърдай.
И после сред силните удари на сърцето си дочувам нещо. Само шепнещ звук, едва доловим. После се губи; вероятно съм си го въобразил. Но не: отново го чувам, приглушени хрипове.
Звук от нечии издихания.
Близо до мен има някой друг.