Бъди тих. Не оставяй да те усетят.
Вече не мога да чуя нищо. Кръвта бучи твърде силно в ушите ми. Налагам си да успокоя дишането си. Бавни и големи глътки въздух през широко отворена уста, за да избегна всяко непреднамерено просвирване през носа.
Къде се намирам? Кой е тук с мен?
Внимателно вдигам ръце над себе си и бавно описвам дъга. Нищо, освен студен въздух. Спускам лявата си ръка надолу и тя докосва нещо студено, гладко и твърдо. Стъкло? Прозорец? Завъртам глава и се взирам към мястото, където се намира ръката ми. Не виждам нищо. Нито ръката си. Нито стъклото. Чернота. Пак онзи вътрешен глас: бъди тих, дръж се спокойно, не мърдай.
— Ало?
Гласът не е моят, а на някого друг. Идва отдясно. Като струйка дим е, толкова неясен, че сякаш почти го няма.
На Сиси е.
Не мърдай, не говори, не мърдай, не говори…
— Сиси? — боря се с изкушението да се изправя до седнало положение.
— Джийн? — шепне тя в отговор.
Много бавно, сантиметър по сантиметър, аз се приплъзвам към нея.
Тя прави същото. Без да обелваме и дума. Същият инстинкт, който ме предупреждава да пазя тишина, явно говори и у нея. Върховете на пръстите ни се докосват и ръцете ни мигом се вкопчват една в друга като разделени същности, които се борят да достигнат едно цяло. Ръцете ни са леденостудени; хватката ни е ожесточена и настойчива.
Държим се така напълно неподвижни.
Защото и двамата го чувстваме. Не сме сами.
Тя диша; аз дишам. Тишина.
И в този момент: по-нататък, отвъд нейното тяло, звукът от дишането на друг човек. От устните на някой заспал се откъсват тихи леки издихания.
Сиси започва да се придвижва към звука. Аз стискам ръката й по-силно и се мъча да я спра. Тя прави пауза. После дърпа ръката ми. Аз стискам още по-силно. Не мърдай.
Но тя упорства. Аз изпълзявам, докато тялото ми не се притиска към нейното, устните ми са до самото й ухо.
— Недей — шепна.
После тя се придвижва полека, така че устните й да се отъркат в моето ухо.
— Къде сме? — шепне.
— Не знам. Опасно е. — Чувствам нещо да се притиска към страничната част на крака ми, в джоба ми е. Протягам ръка и го вадя. Пластмасова тръба. Изучавам формата му, като използвам осезанието си. Трябва да е Светило.
Ръцете на Сиси се придвижват надолу и спират при обувките й. Чувам скърцането на кожа, а после тънко издрънчаване на метал. Извадила е кинжалите, които крие в обувките си.
— Имам Светило — прошепвам. Беше в джоба ми.
Чувам приглушено шумолене на дрехи, а после Сиси казва:
— Аз също. Какво става?
— Трябва да сме тихи. И неподвижни. — Усещам как кима, притисната към бузата ми.
— Не използвай Светилото — поръчва ми. — Още не.
Аз стискам ръката й в отговор.
Лежим неподвижно в продължение на още една минута. Отново долавям дишането, този път е по-шумно и неспокойно, не така ритмично. Сиси започва да се движи съвсем леко. Влачи краката си и се мъчи да определи какво я заобикаля.
Какво става?
Очите ни изследват заобикалящата ни чернота в опит да зърнат в нея някакво очертание.
Вместо това до ушите ни достига звук: прокашляне в мрака, съвсем кратко, почти като кихане. Тялото на Сиси се напряга като струна. Ново прокашляне, това някак прераства в ръмжене, което постепенно притихва и отново настъпва тишина.
Тихите ритмични издишвания се подновяват, но този път са по-затруднени и немощни.
Пръстите не Сиси стягат хватката си около моите. Знам каква е потребността й; моята е същата. Да се махна от тук. Където и да се намира това тук.
Внимателно се изправяме. Отдръпваме се от далечния звук от дишането с ръце, протегнати пред нас. Тътрим бавно крака в старанието си да не се препънем в някакъв предмет, които би могъл да лежи на земята скрит от погледите ни. Ръката ми се удря в стъкло. Спирам, а ръката на Сиси също докосва стъкло. После издава лек стон.
— Джийн. — Това е най-тихият и шепнеш писък, който някога съм чувал. — Знам къде сме.
Пуска ръката и изведнъж оставам сам в морето от тъмнина.
— Сиси? — Пълна тишина. Не се чува дори слабото похъркване.
Протягам ръце към мястото, където Сиси се намираше за последно. Празно пространство, като че тя се е изпарила. Продължавам напред, като размахвам ръце, които срещат единствено празнота. Няма и следа от Сиси, нито загатване за сив силует в мрака.