Тишината е раздрана от гнусно слюнчесто изръмжава.
Вик — този на Сиси, — а после шум от бързи стъпки, мигом последван от шума на изритан пясък, ударил се в стъкло.
Задействам Светилото. Около мен заблестява слаба зелена светлина.
Намираме се в Познавариума.
Вътре в стъклената камера.
Вътре заедно със здрачницата.
Неясно петно. Препуска през призмата право към Сиси. Черната й коса се развява назад от бялото й лице, а уголемените кучешки зъби стърчат навън.
Сиси вече мята един кинжал. Проблясване от отразена светлина, докато кинжалът лети към момичето здрачница.
Когато острието е по средата на полета си тя се превива на две, сгърчва се на земята и надава силен и пронизителен вой.
Издрънчаване оповестява, че хвърленият от Сиси кинжал се е ударил в стъклото. Пропуснала е.
Хвърлям поглед обратно към здрачницата. Клечи и вие, прикрила очите си с ръка. И в този момент осъзнавам. Бои се от зелената светлина. Странно: реакцията й е много по-ясно демонстрирана сега в сравнение с предишния ден, когато блестяха над десет Светила. Явно причината е, че стъклото филтрира по-болезнените дължини на вълните. А сега без стъкло между себе си и светлината здрачницата е напълно изложена на нея. Това бледо и немощно зелено е като бръснач в очите й.
— Твоето Светило, Сиси! Използвай го! Светлината я ослепява!
Тя го вади и го вкарва в действие. Разпръсква се зелена светлина, която осветява още по-голяма част от камерата. Здрачницата пищи.
Не губя време. Завъртам се и се втурвам към стъклото. Вратата, къде е вратата? Но гладката и непрекъсвана от нищо стъклена стена не предлага и следа от брата. Блъскам по стъклото разгневено. Твърдо е като диамант и не поддава изобщо. И после я виждам, точно пред мен е, неясното очертание на врата, съвсем леко прорязано в стъклото. Ръцете ми бързо пробягват по нея в опит да открият резе, брава или каквото и да било.
Но се сблъсквам единствено с гладко нищо. Бравата е от другата страна, панелът с клавишите е от другата страна, всичко е от другата страна. И в този миг зървам старейшините. И Кругман. Седят от другата страна, взират се в нас, а от очите им струи вълнение. Лицата им са озарени от бледата зелена светлина. Дали са ни Светила за свое собствено забавление. За да наблюдават по-добре спектакъла на нашата смърт. Блъскам по стъклото разярено.
— Джийн!
Обръщам се. Здрачницата стои в клекнало положение със здраво стиснати заради светлината очи, а бледата й кожа е зеленикава и на петна.
— Не говори, Сиси! Ще издадеш местонахождението си!
И за да докаже, че съм прав, превита на две здрачницата се насочва към мен със скокове, размахва ръце, а разперените й пръсти с черни заострени нокти, наподобяващи стрели с отровни върхове, политат към мен. Отскачам настрани и тромаво се приземявам по лице.
Здрачницата прелита покрай мен, а дългата й коса се отърква в ръката ми, сякаш ме милва.
Блъска се в стъклото и главата й се отмята рязко назад. За част от секундата остава залепена за стъклото като размазана жаба, а после се плъзва надолу изтощена. Въпреки всичко се избутва с ръце и присвива замъглените си от удара очи, за да ме открие. Надава неистов оглушителен писък.
Претъркулвам се и скачам на крака. Сиси ме сграбчва за ръката и тичаме към другата страна.
— Има само един изход навън от тук — казва, като едва отваря уста.
— Връща се…
— Не, чуй ме! — Тя дръпва рязко ръката ми и едва не я измъква от ставата. — Имаме само един ход. Остави я да скочи към мен. Ще я задържа възможно най-дълго. Докато я разсейвам, ти прережи гърлото й в гръб с това — поръчва и ми подава един кинжал.
Мъча се да изтръгна ръката си дори когато чувствам хладната му повърхност върху дланта си.
— Не…
— Няма друг начин! Прережи й гърлото дълбоко…
— Аз ще я хвана! Ти я пронижи. Повече те бива с кинжалите.
— Просто слушай, слушай, слушай! Не спори с мен. Само един от нас ще оцелее тук. Знаеш го!
— Тогава ти…
— Не оставяйте Джийн да умре! — крещи тя, а здрачницата се хвърля към нас, жадна за кръв.
По инстинкт аз мятам кинжала, а Сиси запраша във въздуха своето Светило. Кинжалът удря Светилото точно пред лицето на здрачницата. Светилото експлодира и запраша струя право срещу лицето й, която вдълбава в него улеи с нещо, подобно на разтопена лава в леден блок.
Между стъклените стени се разнася зловещ писък. Здрачницата пада между нас, свита на топка заради болката, търка и дере очите си. Въздухът е изпълнен с остра миризма на изгоряла и разядена плът. Здрачница ще иска, ще има нужда да отмие горящата течност.