Очите ми незабавно се насочват към плоска, наподобяваща огледало водна повърхност. В далечния край на камерата. Представлява отворът към шахтата с форма на „U“, през която й подават храна от другата страна на стъклената стена. Откъдето едва вчера учителката беше избутала чувал с месо. Надолу по вертикалния канал, после през късия хоризонтален мост и нагоре по другия канал.
Здрачницата започва да пълзи към водата.
И изведнъж аз осъзнавам: това е пътят ни навън. Толкова е очевидно, явно страхът е блокирал мозъка ми. Това е единственият ни път навън. И ние трябва да стигнем до там преди нея. Трябва да го предприемем сега, да го сторим и да се приключи.
Хващам Сиси за ръката и я тегля. Няма време да обяснявам.
Но тя се мъчи да се добере до кинжала на земята, като си мисли, че това е възможността й да убие здрачницата. Придърпвам я към себе си и почти я нося към другия край.
— Какво правиш? — крещи тя. — Това е шансът ни…
— Спасявам ни! — отвръщам. Вече сме до шахтата. Не е толкова широка, колкото си мислех. Изглежда достатъчно широка за нея. За мен ще се наложи да проверим.
— Помниш ли този отвор на шахтата? Има форма на „U“, слиза десет метра надолу, извива се на дъното и после се изкачва от другата страна.
Но тя вече клати глава.
— Няма да се поберем, прекалено е тясно и дълбоко. Ще се удавим.
Здрачницата пълзи към нас с протегнати ръце, които се люлеят над земята. Чува гласовете ни и съска злобно. Светлината от Светилото избледнява. С нея свършва и времето, а заедно с това и животът ни…
Сиси забелязва.
— Ти пръв — шепне.
— Не.
— Джийн.
— Няма да тръгна, докато не влезеш.
— Не. Не оставяйте Джийн да умре — повтаря, а очите й пламтят решително.
— И Джийн няма да слезе там долу, докато не го направиш ти — отговарям с неотстъпваща на нейната твърдост.
— Проклет да си — изсъсква тя, после ме сграбчва за шията и гладката й буза се долепва до моята. В следващия миг се оттласква от мен и застава пред отвора. Поема дълбоко въздух и се гмурва с главата надолу. Последното нещо, което зървам от тялото й, са стъпалата и после пръстите, които потъват във водата, изпълваща шахтата.
За секунда съм озадачен. Защо тръгна с главата надолу?
После си отговарям. Но разбира се. Ако беше скочила с краката надолу извивката на дъното би се оказала твърде тясна, за да я премине. Само плуването с главата надолу би й позволило да извие тялото си в чупката долу и после да излезе с главата нагоре от другата страна.
Също така става дума за сделка всичко или нищо. Няма възможност за връщане назад, ако искаш да се покажеш за още въздух или ако промениш решението си.
Зад мен долита ръмжене и дращене на нокти по земята. Следва тишина, която би могла да значи само едно: здрачницата вече е във въздуха.
Ясно ми е, че не бива да губя време и да се оглеждам назад. Хвърлям се надясно и се превъртам със засилване в мига, когато здрачницата се строполява на земята до мен. Извъртам тялото си, освобождавам дясната си ръка, която е притисната зад гърба ми и замахвам с ръката, в която все още държа Светилото.
Пръчката едва тлее, като гаснеща жарава, която едва отделя светлина. Но съдържа достатъчно течност, че да освети здрачницата: лицето й е ужасяващо близо до мен, дясното й око е подуто и от него се стича бяла слуз, но другото й око е чисто и се взира лакомо в мен.
Имам още една карта. Тикам пръчката в устата си и я стискам със зъби. После извъртам глава и отхапвам върха. В устата ми потича слузеста и лепкава кисела течност. Задържам я там.
Здрачницата скача към мен…
… Вече е върху мен, разтваря ръцете ми и ги притиска на земята, а единственото й действащо око блести победоносно, от устата й се стича слюнка като пръски вода от чучура на бурно кипящ чайник.
Неин съм.
И в тази част от секундата — докато тя бързо навежда глава към шията ми с вече оголени кучешки зъби — аз изплювам течността от Светилото, изстрелвам я със засилка навън от устата си. Лицето на здрачницата е оплискано с искряща зелена течност.
Тя пищи и отскача назад. Във въздуха се разнася някакъв звук, цвърченето на плътта й.