Извън обсега на здрачницата съм. Не би посмяла да слезе по-дълбоко.
И в следващия миг усещам острите й нокти да ме стискат като клещи около глезена. Хватката й е уверена и решителна. Крещя, а от устата ми се отделят мехурчета. Ритам, но това като че я активира повече. Стиска още по-силно. Отново подритвам и този път петата ми закача нещо голямо и твърдо, като например главата й.
Тя е под водата. С потопена глава. Като че самата тя, току-що осъзнала този факт започва да се мята. Чувствам как хватката на глезена ми отслабва, но ръката й се е заклещила в крачола на панталона ми. Тъй като движенията й са ограничени от теснината на отвора и от стегнатия крачол на панталона, тя е способна единствено частично да разкъса плата. Дере панталоните ми на ленти и пръстите и се оплитат като вързани в примка. Здрачницата е обзета от паника, докато аз я тегля все по-навътре в шахтата; приглушените й от водата писъци са придружавани от резките движения на пръстите, докато те се кривят и губят форма. Чувствам един силен пристъп и после нищо. Здрачницата е напълно неподвижна. Удавила се е.
Отварям рязко очи и се мъча да зърна дъното. Но все още виждам единствено чернота. Всичко, което мога да сторя, е да продължа да се примъквам надолу в бездната метър по метър. В този миг ме осенява смразяваща мисъл. Ами ако вместо да докосна дъното, докосна Сиси? Ако бездиханното й тяло блокира пътя, дрехите й се реят около нея, лицето й е подпухналото и безизразно в смъртта с коса, бавно олюляваща се около него?
Стискам очи, като че да прогоня образа от съзнанието си, сякаш така ще пропъдя мислите. Продължавам да дращя с пръсти надолу, а температурата на водата спада, кръвта бучи в ушите ми…
Няма да успея. Вече не ми е останало нищо.
Въздух. Никакъв. Започвам да изпадам в делириум, остри като бръсначи нокти се впиват в дробовете ми. Не желая нищо повече от това да дойде краят на това страдание, да отмине тази финална фаза от удавянето ми и мястото й да бъде заето от смъртта.
Изведнъж пръстите ми докосват нещо. Не мека и еластична кожа, а блажената твърдост на метал. Дъното на шахтата. Започвам да вършея с ръце в старанието си да открия отвора, където каналът завива и преминава в другата част от шахтата. Не мога да го намеря. Едва когато изтласквам тялото си възможно най-ниско и главата ми се удря в дъното, успявам да видя дупката. Точно пред лицето ми е.
Ужасяващо малка е.
Раменете ми едва ще се проврат. Може би. Или пък може би не. Протягам ръце навътре. Нищо не ми остава, освен да се удавя, докато правя опит.
Хоризонталният участък не е дълъг. Всъщност е толкова къс, че ръцете ми успяват да достигнат другата му страна. Вкопчвам се в ръба и се придърпвам рязко с изпънати ръце като провирам глава и рамене. Главата ми преминава, докато не се изравнява с ръцете и поглеждам във втората вертикална шахта. Тази е много по-широка. Всичко, което трябва да предприема, е да прекарам тялото си, а после да ритам здраво. Само на секунди е. Въздухът е на секунди от мен.
Но аз се заклещвам. Нещо възпрепятства прогреса ми. Здрачницата е, макар й удавена, ръката й все още е заплетена в лентите от раздрания ми панталон. Тегля я зад себе си като мъртъв товар.
Дърпам по-силно, усещам леко поддаване. Успявам да измъкна по-голяма част от тялото си от хоризонталната тръба в по-широката вертикална шахта. Но въпреки това чувствам, че съм спиран. Ръката й, мъртва и неподвижна, все още е закотвена в панталоните ми и без значение колко силно ритам, не успявам да се откача. В капан съм. Дори удавена, здрачницата се е превърнала в гюле и верига, водещи до моята смърт.
Значи това е краят ми. Сам във водния си гроб, във възможно най-непрогледния мрак на света. Същината на цялото ми съществуване, самотата, осуетяването на плановете, отчаянието, всичко е събрано в този тесен ковчег. Тялото ми се отпуска, напрежението ме изоставя. Пристъп; и после нищо. Мускулите ми релаксират. Дори бученето на кръвта в ушите ми отслабва и замира. Пръстите ми бавно се разтварят и ръцете ми се реят над мен като двойка струи дим над погребална клада.
Смъртта не е нещо чак толкова лошо. Просто ми отне дълго време да стигна до нея, това е всичко. Всичките тези години.