Над мен се появява ангел, нечий сив силует. Косата й е отметната назад, докато се спуска надолу към мен, очите й са широко отворени и се носят към мен като двойка гълъби. Готов съм за нея, когато посяга към мен с дългите си гладки ръце. Дърпа ме веднъж, после втори път. Заклещен съм; тялото й се плъзва надолу.
Нещо освобождава крака ми и ангелът ме издърпва, освобождаването ми е далечно и маловажно. Чувствам натиска на топлото й тяло върху гърба ми, така нежно и успокояващо е. Бавно движение нагоре, ръцете й са под мишниците ми и ме държат през гърдите, черните стени пробягват покрай нас, докато се движим нагоре, навън от шахтата, отминавам тавана на Познавариума, отминавам облаците, отминавам звездите, право към небесата, само че тук няма звезди, нито пеещи ангели или улици, павирани със злато, няма мляко, мед, плодове и слънчева светлина, а само чернота и мрак и после вече няма нищо.
37
Върнат съм обратно в съзнание от груби и настоятелни тласъци, от болезнени и ритмични удари в гръдния кош. Последвани са от празнота; потъвам обратно в сивотата.
После нечии кадифени устни върху моите, така сладостни и влажни. Мекота, притисната към мекота, така живи и всеобхватни. Изведнъж стават по-свирепи, държат ме в желязна хватка.
В устата ми прониква въздух и се плъзва в трахеята. Притокът на кислород е изгарящ, главата ми е изпълнена с ослепителна белота. В следващия момент започвам да кашлям, от устата ми бликва воняща вода, отвратителна е, сякаш е отлежавала в мен с години. Вдишвам въздух, невероятната чистота на кислорода ми носи неописуема яснота.
— Обърни се на една страна — казва Сиси и ми помага. — Изкашляй я.
Започвам да бълвам вода, повече е, отколкото си мислех, че е възможно. Правя го с такава засилка, че имам усещането, че изхвърлям части от черния си дроб, стомаха и бъбреците. Оставам да лежа на една страна, около минута съм твърде уморен да помръдна. Сиси ме вдига до седнало положение. Пръстите й дърпат тениската ми нагоре, ръцете й обхождат тялото ми, плъзват се по гърдите ми, опипват стомаха…
— Сиси? — произнасям името й, а от устата ми продължава да се стича вода.
— Одраскан ли си? Ухапан? Наранен?
— Не знам.
— Докопа ли те, Джийн? Кажи ми! — Очите й са като водовъртежи от тревога.
И изведнъж отново ме изпълва страх, нов вид безпокойство завладява разсъдъка ми. Сиси е права: ако някой от нас е дори леко одраскан от здрачницата, ще започнем да се преобразяваме. Симптомите на тази ужасяваща дезинтеграция винаги се проявяват незабавно, макар че завършването на целия процес може да отнеме няколко часа. Тя ме оглежда ужасено, косата й е полепнала по бялото като порцелан лице, а водните капки се стичат по него, като че са пот.
Изправяме се едновременно, ръцете й се вкопчват в тениската ми, а моите пръсти трескаво разкопчават блузата й, която е залепнала плътно към кожата й. На фона чезнещата зелена светлина очите ни обхождат кожата на другия. Пръстите ми се плъзват по нежните извивки на тялото й в издирване на пробождане, драскотина или порязване.
Нейните ръце слизат надолу по десния ми крак и достигат до глезена. Тя потръпва.
— Какво има? — питам.
— Джийн — заговаря, а гласът й е дрезгав от страха.
В продължение на най-дългите две секунди в живота ми тя отстранява разкъсания плат. Зяпва ужасено. Заради дългите предимно бели линии отбелязани по кожата ми от ноктите на здрачницата. Но има и една кървава рана. Където е успяла да пробие кожата и да даде път на слюнката си да проникне в мен.
Очите ни се срещат. И в следващия миг аз отскачам от нея.
— Махай се от мен — крещя. — Бягай, Сиси!
Но тя не помръдва, само ме наблюдава настоятелно, като че се опитва да ми инжектира лекарство със силата на взора си.
— Сиси! Трябва да се махнеш. Преди да съм се преобразил.
— Джийн! Правиш ли го?
— Какво?
— Преобразяваш ли се? Не ми се струва така.
И въпросът й ме зашеметява. Притискам ръце към гърдите си, сякаш отговорът лежи там. Но тя е права. Не показвам нито един от симптомите на преобразяването, които баща ми беше ми втълпявал преди всички тези години. Няма треперене. Нямам усещането, че вътрешните ми органи се разпадат. Кожата ми не гори от треска.
— Обясни ни, че симптомите винаги се проявяват най-много до минута. Но мина доста повече от минута, а ти изглеждаш напълно добре. — Погледът й се придвижва внимателно по тялото ми. Тя се изправя и отива до първия ред, където бях зърнал старейшините да ни наблюдават. Сега редът е празен. Оставили са след себе си само няколко Светила, докато са напускали забързано. Тя взима едно Светило и го задейства.